Същата тази нощ изчаках, докато звуците в спалното ми подсказаха, че всички са заспали и черните момчета са спрели да обикалят. Тогава извъртях главата си на възглавницата, за да погледна съседното легло. Бях се вслушвал в дишането с часове, откак докараха количката и прехвърлиха носилката върху леглото, слушал бях как белите дробове запъваха и спираха, после пак тръгваха, надявал се бях, че ще спрат завинаги — но още не се бях обърнал да погледна.
През прозореца надничаше студената луна и заливаше спалното с мътнобяла светлина като млечен каймак. Седнах в леглото си, сянката ми падна върху тялото и сякаш го раздели на две — между раменете и хълбоците остана само едно черно пространство. Подутината беше спаднала около очите, които сега вече бяха отворени; те се взираха в кръглата светла луна, отворени и неспящи, тъй изцъклени от това, дето толкова дълго време са били отворени, без да мигат, че приличаха на опушени бушони. Размърдах се, за да взема възглавницата, движението привлече очите и те ме проследиха как ставам и прекосявам няколкото крачки между леглата.
Голямото яко тяло се беше вкопчило здраво в живота. То се бори доста време, за да не му го отнемат, толкова силно се мята, че накрая трябваше да легна отгоре му с цялата си дължина и да приклещя ритащите крака между моите, докато натисках възглавницата върху лицето. Стори ми се, че дни съм лежал върху това тяло. Додето мятането спря. Додето тялото остана за миг неподвижно, после потрепери още веднъж и пак замря. Тогава се изтърколих встрани. Вдигнах възглавницата и на лунната светлина видях, че изражението си беше пак същото, празно и безжизнено, дори задушаването не го беше променило ни най-малко. С палците си спуснах клепачите и ги затисках, докато се задържат. След това се върнах в леглото си.
Лежах известно време, покрит презглава, и си мислех, че всичко е минало съвсем тихо, но гласът на Сканлън просъска откъм неговото легло и ми показа, че греша.
— Спокойно, Вожде — каза той. — Спокойно. Няма НИЩО.
— Шшшшт — изшътках му аз. — Хайде заспивай.
Известно време беше тихо; после го чух пак да съска, попита:
— Свърши ли?
Казах му, че да.
— Господи — рече той тогава, — тя ще разбере. Нали ти е ясно? Е, няма как да го докажат — всеки може да хвърли топа след операция, неведнъж се е случвало — но тя, тя ще разбере.
Не казах нищо.
— Вожде, ако бях на твое място, щях да се измета оттука. Да, да. Знаеш ли к’во? Ти изчезни, пък аз ще кажа, че съм го видял да става и да се разхожда, след като ти си се чупил, така ще те прикрия. Как мислиш, добра идея, нали?
— Да, да, страхотна идея. Само че ще трябва и да ги помолиш да ми отворят вратата.
— Ако си спомняш, веднъж той ти показа как да го направиш. Още в началото като дойде. Помниш ли?
Не му отговорих и той не каза повече нищо, в спалното отново настъпи тишина. Полежах още няколко минути, после станах и взех да си обличам дрехите. Когато се приготвих, пресегнах се към нощното шкафче на Макмърфи, взех оттам шапката му и си я пробвах. Беше ми малка и изведнъж ми стана срамно, че съм искал да я нося. Пуснах я върху леглото на Сканлън на излизане от спалното.
— Спокойно, братле — каза ми той, когато излизах.
Лунната светлина, която се процеждаше през мрежата на прозореца в банята, очертаваше изгърбената, тежка форма на мраморния блок; беше толкова студена, че просто я чувах как се пречупва в хромираната арматура. Поех си дълбоко дъх, наведох се и хванах ръчките. Повдигнах пети и почувствах как тежестта напряга краката ми. Пак повдигнах пети и чух, че жиците и съединенията се изтръгват от пода. Подпрях блока на коленете си и успях да го обхвана с една ръка, а другата пъхнах отдолу. Хромираните части студенееха на врата и главата ми. Опрях гръб в мрежата, после се завъртях и пуснах блока, който полетя по инерция към прозореца и с трясък раздра мрежата Стъклото се пръсна на малки частички навън, под лунната светлина, сякаш се плисна бистра студена вода, за да кръсти заспалата земя За момент се замислих, дали да не се върна да взема със себе си Сканлън и някои от другите, но чух скърцането на обувките на черните момчета, които тичаха в коридора, затова сложих ръка на перваза и се прехвърлих над блока навън, в лунната светлина.
Хукнах през градината в посоката, в която си спомних, че беше побягнало кучето, към шосето. Спомням си, че тичах на големи скокове, сякаш стъпвах на земята и после дълго време се носех във въздуха, преди кракът ми отново да докосне земята. Имах чувството, че летя. Свободен. Знаех, че никой няма да си даде много зор заради някакъв си избягал луд, а Сканлън щеше да се оправи с въпросите относно мъртвия — не беше необходимо чак толкова да тичам. Но не спирах. Цели километри тичах, преди да спра и да се изкатеря по насипа към шосето.