Гласът му постепенно заглъхва; тогава отляво проскърцва Старшата:
— Били, спомняш ли си кога за първи път получи смущения в говора? Спомняш ли си кога заекна за първи път?
Не мога да разбера той изсмя ли се, или какво.
— Кога съм заекнал за п-п-първи път? За първи път? Още първата дума, която съм казал, аз съм я з-з-заекнал: м-мама.
По-нататък разговорът се изгубва напълно; досега таксува нещо не се беше случвало. Може би и Били се е скрил в мъглата. А може и всичките момчета най-накрая и завинаги да са се напъхали в тая мъгла.
Както летя, аз се разминавам е един стол. За първи път виждам нещо. Столът изниква из мъглата отдясно и няколко секунди остава точно до лицето ми, почти мога да го пипна. Напоследък съм свикнал да не обръщам внимание на предметите, когато изскачат из мъглата, да си седя неподвижно и да не се опитвам да ги хващам. Този път обаче се уплашвам, тогава въобще често се плашех. С все сили се мъча да уловя стола и да се намърдам отгоре му, ама няма на какво да се опра и само цепя въздуха с ръце, само наблюдавам как столът се приближава и се вижда все по-ясно — толкова ясно, че чак забелязвам отпечатък от пръста на някой работник, пипнал полировката, преди да е изсъхнала добре, — как се уголемява, а след няколко секунди започва да се отдалечава и постепенно изчезва. Никога не съм виждал да хвърчат така предметите. Никога не съм я виждал такава гъста тая мъгла, толкова гъста, че ако река да сляза на пода, да стъпя на краката си и да вървя, няма да мога. Затова ме е страх: чувствам, че този път ще отлетя нанякъде завинаги.
Виждам, че малко под мен се появява още един хвърчащ Хроник. Това е старият полковник Матърсън, който чете написаното върху дългата си жълта сбръчкана ръка. Оглеждам го внимателно, защото си мисля, че го виждам за последен път. Лицето му е огромно, почти не мога да го обхвана с очи. Всеки негов косъм, всяка бръчица е голяма, като че ги наблюдавам под микроскоп. Толкова ясно го виждам, че сякаш гледам целия му живот. Лицето, прекарало шейсет години в казармите из югозападните райони, е набраздено от колелата на обозните коли, протъркано е до кокала от хилядите крака през време на двудневните походи.
Той изпружва тая своя дълга ръка, после я приближава до очите си и се зазяпва в нея, приближава и другата си ръка и подчертава думите с вдървения си пръст, потъмнял от никотина като приклад на пушка. Чете бавно, с дълбок и спокоен глас, думите изникват черни и отчетливи над треперещите му устни.
— Не… Знамето е,… А-мерика. Америка е… слива. Праскова. Диня. Америка е… дъвчащ бонбон. Тиквено семе. Америка е… та-ла-визия.
Вярно е. Всичко това е написано върху жълтата му длан. Самият аз мога да го прочета заедно с него.
— Така-а… Кръстът е… Мексико. — Поглежда да види дали го слушам и като вижда, че го слушам, усмихва се и продължава: — Мексико е… орех. Лешник, Жълъд. Мексико е… дъга. Дъгата е… дървена. Мексико е… дървено.
Ясно ми е накъде бие. Цели шест години, откак е тук, той ги приказва все тия неща, ама никога не съм му обръщал внимание, мислех го просто за някаква говореща статуя, нещо, направено от кости и изкривено от артрит, нещо, което не спира да ломоти тия свои идиотски дефиниции, дето не значат ама абсолютно нищо. Сега най-после го разбирам какво говори. Опитвам се за последен път да го огледам добре, за да го запомня, и тъкмо защото се напъвам толкова, успявам да го разбера. Той млъква и пак ме поглежда, за да види дали съм загрял какво приказва, а на мен ми се ще да му извикам: „Да, ясно ми е; Мексико е като орех; то е кафяво и твърдо, можеш да го обхванеш с очи, а на пипане е като орех! Има смисъл в това, което казваш, старче, някакъв твой си смисъл. Не си побъркан, както те си мислят. Да, да… ясно ми е…“
Мъглата е задръстила гърлото ми така, че не мога да издам нито звук. Отдалечавайки се, той пак се навежда над ръката си.
— Така-а Зелената овца е… Канада. Канада е… бор. Житно поле. Ка-лен-дар…
Напрягам се, за да го гледам, докато се отдалечава. Толкова силно се напрягам, че чак очите ме заболяват, затова ги затварям, а когато ги отварям, полковникът вече го няма Отново летя сам, никога не съм се чувствал така изгубен.
Дойде и това време, мисля си аз. Отивам си завинаги.
Ей го стария Пийт, с лице като прожектор. Той е на петдесетина метра вляво от мен, но въпреки това го виж дам толкова ясно, сякаш няма никаква мъгла Пък може и да е съвсем наблизо, а да е много малък, кой знае Обяснява ми колко е уморен и само това ми е достатъчно, че да си представя целия му живот в железниците; виждам го колко се мъчи да проумее как да познава часовника, как се поти, додето си закопчае правилно униформата, как се пъне като грешен дявол да се справи с работата си, която за другите е толкова проста, че могат хем да я вършат, хем да си седят на стола и да си четат някое криминално или любовно романче. Всъщност той никога не е смятал, че ще се справи с нея — още от началото си е знаел, че няма да може, — но поне е трябвало да опита, просто да се опита да им подражава. Така, в продължение на четирийсет години успял да живее ако не вътре в света на другите хора, то поне някъде по краищата му.