Всичко това сега го виждам и ми става болно, така както ми ставаше болно от ония неща, дето ги гледах като войник във войната. Така, както ми стана болно, когато видях какво се случи с Татко и с племето. А си мислех, че вече съм над тия неща, че повече няма да ги виждам и няма да се тормозя заради тях. Няма никакъв смисъл. Нищо не може да се направи.
— Уморен съм — казва той.
— Знам, че си уморен, Пийт, но и да се тормозя, не мога да ти помогна. Знаеш, че не мога.
Пийт отлита в посоката на стария полковник.
Ей го и Били Бибит, задава се оттам, откъдето дойде Пийт. Те всички се точат един след друг, за последно. Знам, че Били е най-много на един-два метра от мене, но е толкова мъничък, че сякаш е на километри далеч. Протегнал е лицето си към мен като някакъв просяк, който се нуждае от много повече, отколкото някой може да му даде. Устата му се мърда като на кукла.
— Даже когато й п-п-предложих да се ожениме, и тогава го оплесках, казах й „М-мила, ще се ом-м-м-м-м…“, докато накрая момичето се р-разсмя.
Гласът на сестрата; не мога да разбера откъде идва:
— Били, майка ти ми е говорила за това момиче Тя явно не е била за теб. Как мислиш, Били, с какво толкова те плашеше тя?
— Аз я об-б-бичах.
И за теб не мога да направя нищо, Били. Ти го знаеш. Никой от нас не може. Разбери, че ако някой иска да помогне на друг, сам той се излага на опасност. А човек трябва да бъде предпазлив. Били, това сигурно ти е съвсем ясно. Какво мога да направя аз? Не мога да ти оправя пелтеченето. Не мога да залича белезите от бръснач по китките ти, нито изгореното от цигара по ръцете ти. Не мога да ти дам друга майка. Нито пък да попреча на сестрата да ти вади така душицата, да бърка с пръст в раната ти, докато изгубиш и малкото достойнство, което ти е останало, и се превърнеш в едно нищо от униженията. В Анцио, на петдесетина метра от мене бяха вързали за дърво един мой приятел, който крещеше за вода, а лицето му цялото беше на мехури от слънцето. Искаха да ме принудят да отида до него и да му помогна. Щяха да ме надупчат на решето от селската къща, в която се бяха скрили.
Извий си лицето, Били.
Продължават да се точат един след друг.
Сякаш всяко едно лице е някаква табела, като ония с надпис „Аз съм сляп“, които си окачват по вратовете уличните музиканти-имигранти в Портланд, само че на тия табели пише: „Аз съм уморен“, „Аз съм изплашен“, „Аз умирам от цироза на черния дроб“, или „Аз съм заобиколен от машини и хора, които все ме тъпчат“. Всичките тия табели мога да ги прочета, колкото и да е дребен шрифтът. Някои от лицата се обръщат към другите и ако искат, могат да прочетат какво пише на техните табели, само че има ли смисъл? Лицата се разпиляват в мъглата като конфети.
Никога не съм стигал толкова надалеч. Значи, това е да си мъртъв. Предполагам, че е така и когато си Безмозъчен; напълно се изгубваш в мъглата. Не се движиш. Хранят тялото ти, додето накрая то престане да яде; тогава го изгарят. Не е толкова лошо. Не боли. Нищо друго ми няма, освен дето ми е малко студено, но си мисля, че с времето и това ще мине.
Виждам как моят командир забожда на таблото за обяви заповед с какво трябва да бъдем облечени днес. Виждам как американското Министерство на вътрешните работи връхлита върху нашето малко племе с машина за разбиване на камъни.
Виждам как Татко изскача от скривалището си и се затичва на подскоци, после забавя крачка, за да се прицели в един едър елен с шестовърхи рога, който рипа между кедрите. Цевта дими от куршумите, които само разравят пръстта около елена. Аз излизам от скривалището зад Татко и повалям елена на земята с втория си изстрел, тъкмо когато той започва да се катери по отвесната скала. Ухилвам се на Татко.
Татко, за първи път те виждам да не улучиш.
Отслабнаха ми очите, момче. Не мога да се прицелвам. Мерникът на пушката ми трепереше като куче, когато припикава дърво.