Татко, пак ти казвам: ще остарееш от това уиски, преди да ти е дошло времето.
Момче, когато един мъж пие уиски, той вече е остарял преди времето си. Ела сега да вдигнем онуй животно, преди да са го оплюли мухите.
Но това дори не става сега. Нали разбирате? Човек не може да направи нищо за една такава случка от миналото.
Гледай бе, мой човек…
Чувам шепот. Черните момчета!
Глей го как е откъртил оня стар глупак Метльо.
Ха така, Вожде Метльо, ха така. Нанкай и се не бой.
Вече не ми е студено. Мисля, че съм почти към края. Отлитам натам, където студът не може да ме застигне, и ще остана там завинаги. Вече не ме е страх. Не могат да ме догонят. Догонват ме само думите им, но и те полека-лека заглъхват.
Е, добре… щом Били отказва да продължим разговора, кой друг желае да изложи пред колектива някакъв свой проблем?
Всъщност, мадам, има нещо…
Това е оня, Макмърфи. Много е далече. Все още се опитва да измъква хората от мъглата. Защо не ме остави намира?
— … нали си спомняте, че преди един-два дни гласувахме — е, там, за телевизията? Понеже днеска е петък, рекох пак да поставя тоя въпрос, може пък някой да е посъбрал кураж.
— Мистър Макмърфи, целта на това занимание е терапията, груповата терапия, а аз не съм сигурна, че тези дребни ядове…
— Ясно де, ясно, това вече го чухме. Заедно с някои от момчетата решихме…
— Момент, мистър Макмърфи, бих искала да поставя един въпрос пред колектива: не смятате ли, че мистър Макмърфи прекалено много налага на някои от вас собствените си желания? Може би ще сте по-доволни, ако го преместим в друго отделение?
Отначало никой не отговаря. После някой казва:
— Абе я го оставете да гласува! Отде наде ще го местите при Буйните само заради някакво си гласуване? Че какво толкоз, ако сменим времето за телевизия?
— Мистър Сканлън, доколкото си спомням, вие цели три дни отказвахте да се храните, докато разрешим да се включва телевизорът в шест, вместо в шест и половина.
— Човек трябва да следи новините. Току-виж, бомбардирали Вашингтон, а ние научим чак след една седмица.
— И, значи, ще се откажете от вашите новини, за да гледате как отбор юнаци играят бейзбол?
— А не може ли и двете? Не, сигурно не. Е, нищо де, дявол го взел, едва ли пък ще ни бомбардират точно тая седмица.
— Мис Рачид, защо да не гласуваме?
— Добре. Но според мен точно това доказва колко ви е завъртял главите той. Та какво предлагате, мистър Макмърфи?
— Предлагам да гласуваме отново за следобедната телевизия.
— Сигурен ли сте, че ако се гласува още веднъж, това ще ви задоволи? Имаме по-важни неща…
— Да, ще ме задоволи. Просто искам да видя на кого от тия приятелчета му стиска и на кого не.
— Доктор Спийви, точно този вид приказки ме карат да мисля, че за пациентите ще е по-добре, ако преместим мистър Макмърфи.
— Ще ни оставите ли най-после да гласуваме, а?
— Разбира се, мистър Чезуик. Ето, можете да гласувате. Мистър Макмърфи, за тайно гласуване ли настоявате, или може и с вдигане на ръце?
— Искам да им видя ръцете. Искам да видя и кой няма да си вдигне ръката.
— Който е за следобедната телевизия, нека вдигне ръка.
Веднага ми става ясно, че първата вдигната ръка е на Макмърфи — по бинта, с който му превързаха разраненото от мраморния блок, когато се опита да го вдигне. После, някъде долу под мен една след друга изскачат от мъглата още ръце. Сякаш… огромната червеникава ръка на Макмърфи се присяга в мъглата, бръква по-надълбоко и издърпва мъжете за ръцете, издърпва ги на откритото, а те мигат ли, мигат. Първо един, после втори, трети… Всички Остри издърпва от мъглата, тъй че накрая те и двайсетимата вирват ръце — не толкова заради телевизията, колкото срещу Старшата, срещу нейните опити да изпрати Макмърфи при Буйните, срещу начина, по който тя приказва и действа, и ги мачка от години.
Никой не продумва. Чувствам колко са стъписани всички, пациенти и персонал. Сестрата не може да знае какво е станало; вчера, преди той да се опита да вдигне мраморния блок, най-много четирима-петима да бяха гласували за него. Гласът й обаче не издава колко е изненадана.
— Преброявам само двайсет, мистър Макмърфи.
— Двайсет? Е, и какво? Та ние тука сме двайсет човека… — Гласът му се запъва, той разбира какво иска да каже тя — Чакайте, само още една минутка почакайте…
— Боя се, че гласуването свърши.
— По дяволите, почакайте само още една минута!
— Мистър Макмърфи, в отделението има четирийсет пациенти. Четирийсет пациенти, а само двайсет гласуваха „за“. За да се промени редът в отделението, трябва да имате болшинство. Боя се, че вече всичко е приключено.