Ръцете се смъкват надолу. Момчетата разбират, че са бити, и се опитват отново да се приютят в мъглата, Макмърфи се изправя.
— Ама че гадна работа! Значи, така смятате да ги докарате нещата, а? Ще броите и гласовете на ония дъртофели?
— Докторе, не му ли обяснихте как става гласуването при нас?
— Мистър Макмърфи, боя се, че е нужно болшинство. Тя е права, права е.
— Болшинство, мистър Макмърфи; така е според правилата на отделението.
— И сигурно тия проклети правила могат да се променят само с болшинство. Ясно. Виждал съм какви ли не гадории, ама чак пък такава не съм виждал!
— Съжалявам, мистър Макмърфи, но ако желаете, ще ви покажа, че всичко това е написано в устава.
— Такава ви е, значи, лайнарската демокрация — по дяволите!
— Изглеждате разстроен, мистър Макмърфи. Докторе, не ви ли изглежда разстроен? Обърнете внимание на това.
— Не на мене тия номера, любезна. Когато те прецакат, имаш право да викаш. А нас здравата ни прецакахте.
— Докторе, предвид състоянието на пациента, може би няма да е зле, ако днес прекратим заниманието по-рано…
— Чакайте! Почакайте малко! Искам да поговоря с някои от тия старчоци!
— С гласуването е приключено, мистър Макмърфи.
— Не, искам да поговоря с тях.
Той се запътва към нас. Става все по-голям и по-голям, лицето му пламти от червенина. Бръква в мъглата и се опитва да измъкне на повърхността Ръкли, тъй като Ръкли е най-младият.
— Какво ще кажеш, братле? Искаш ли да гледаш шампионата? Бейзбол? Бейзболни мачове? Само си вдигни ръката.
— Мамицата й на тая жена.
— Добре, добре, карай. А ти, приятелче, ти какво мислиш? Как се казваше — Елис? Кажи, Елис, искаш ли да гледаш мач по телевизията? Само си вдигни ръката…
Ръцете на Елис са приковани към стената, не могат да минат за вдигнати нарочно.
— Мистър Макмърфи, казах, че с гласуването е приключено. Само се излагате така.
Той не й обръща никакво внимание. Продължава да обхожда редицата на Хрониците.
— Хайде, хайде, само един глас се иска от вас, приятелчета, само една ръка вдигнете. Покажете й, че все още ви бива.
— Уморен съм — отсича Пийт и поклаща глава.
— Нощта е… Тихият океан. — Полковникът чете от ръката си и не може да се занимава с някакво си гласуване.
— Един от вас, момчета, един да викне, та да се чуе! Така се започва, толкова ли не разбирате! Ако не спечелим, свършено е с нас! Никой ли не загрява за какво приказвам, та да си вдигне ръката? Ти, Габриел? Джордж? Не? А ти, Вожде?
Той стои надвесен над мене в мъглявината. Защо не ме остави на мира!
— Вожде, ти си ни последната надежда.
Старшата сгъва листовете си; другите сестри стоят около нея. Накрая се изправя и тя.
— И така, заниманието се закрива — чувам я, че казва. — След около час бих искала персоналът да се събере долу в служебния кабинет. Ако няма нищо дру…
Вече е твърде късно да спра ръката си. Още първия ден Макмърфи й направи нещо, омагьоса я и тя престана да се подчинява на моите заповеди. Във всичко това няма никакъв смисъл, и най-големият глупак ще го разбере; ако зависеше от мен, не бих го направил. Само като я гледам сестрата как се е вторачила в мен и няма думи, вече ми е ясно, че ще загазя, но не мога да си спра ръката. Макмърфи я е закачил за невидими жици и бавно я вдига, за да ме измъкне от мъглата на откритото, където ще съм на прицел. Да, вдига я, жиците…
Не. Не е вярно. Аз сам я вдигам.
Макмърфи се развиква, издърпва ме да стана, тупа ме по гърба.
— Двайсет и един! С гласа на Вожда стават двайсет и един! Да пукна, ако това пък вече не е болшинство!
— Йепа-а — извиква Чезуик. Другите Остри тръгват към мен.
— Заниманието беше закрито — казва тя.
Все още се усмихва, но когато излиза от дневната и влиза в Сестринската стая, виждаме, че вратът й отзад е червен и толкова подут, сякаш тя всеки момент ще кипне.
Само че не кипва, поне не веднага, а едва след около час. Усмивката й зад стъклото е изкривена и някак особена, такава не сме я виждали досега. Тя просто си седи. Раменете й се повдигат и спускат ведно с дишането й.
Макмърфи поглежда часовника и казва, че е време за мача. Заедно с още няколко Остри той е коленичил и търка перваза около чешмата. Аз вече за десети път тоя ден мета килера. Сканлън и Хардинг бутат подолъскачката по коридора и лъскат до блясък намазания линолеум. Макмърфи повтаря, че според него вече е време за мача, изправя се и оставя парцала на земята. Другите си продължават работата. Макмърфи минава покрай прозореца, през който тя го гледа смразяващо, и й се усмихва, с една дума, ясно му е, че я е надвил. Когато той отмята назад глава и й намига, тя пак потръпва така някак особено.