Всички го следят какво прави, но щом изтегля стола си пред телевизора, включва апарата и сяда, започват да го наблюдават само с крайчеца на очите си. На екрана се втурва образът на папагал, който е кацнал насред бейзболното игрище и пее кресливо, та се къса. Макмърфи става и засилва звука, за да заглуши музиката от високоговорителя на тавана; после примъква още един стол пред себе си, сяда и кръстосва крака върху втория стол, обляга се назад и си запалва цигара. Почесва се по корема и се прозява.
— Е-ех! Сега ми трябва само една биричка и една мацка.
Виждаме как лицето на сестрата се зачервява, очите й са втренчени в него, а устните й се размърдват. Оглежда се за миг и забелязва, че всички я следят какво ще направи — дори черните момчета и младите сестри я поглеждат крадешком, пък и специализантите, които започват да пристигат за колегиума, и те я наблюдават. Стисва устни. Обръща се към Макмърфи и изчаква да свърши песента; после става, отива до металната врата, на която са управляващите лостове, перва едно копче и в миг телевизионният екран посивява. Остава само едно малко светло око, насочено право към Макмърфи.
Това око ни най-малко не го обърква. Честно казано, той даже се държи така, сякаш картината въобще не е угасена; пъхва цигарата между зъбите си и нахлупва шапката си толкова напред, че трябва да се облегне назад, за да вижда изпод ръба й.
И си седи така, сплел пръсти на тила, опнал крака на стола, а цигарата дими ли, дими изпод ръба на шапката му — гледа телевизия.
Сестрата трае, докато може; после отива до вратата на Сестринската стая и му извиква, че няма да е зле, ако помогне на мъжете при почистването. Той се прави на три и половина.
— Мистър Макмърфи, казах, че по това време на деня вие сте длъжен да работите. — Гласът й простъргва като електрически трион, който реже боров дънер. — Мистър Макмърфи, предупреждавам ви!
Всички спират заниманията си. Тя се оглежда, после прекрачва прага на Сестринската стая и тръгва към Макмърфи.
— Не разбирате ли, че вие сте изпратен в тази болница на лечение. Вие сте под моя… под властта на лекарския персонал. — Тя размахва юмрук, забитите в дланта й червенооранжеви нокти пламват. — Под властта и контрола…
Хардинг изключва подолъскачката и я оставя в коридора, отива да си изтегли един стол до Макмърфи, сяда и също запалва цигара.
— Мистър Хардинг! Веднага се върнете към ежедневните си задължения!
Гласът й ми прозвучава така, сякаш забива пирон; от това ми става толкова смешно, че за малко да се изкискам.
— Мистър Хардинг!
Тогава Чезуик отива и си взима стол, след него Били Бибит, после Сканлън, после Фредриксън и Сифелт, после всички ние другите оставяме подомиячките, метлите и парцалите и отиваме да си издърпаме столове.
— Стига, хей, вие… Престанете. Стига!
Всички седим наредени пред изгасения телевизор и наблюдаваме сивия екран, сякаш бейзболният мач се вижда ясно като бял ден, а тя фучи и крещи отзаде ни.
Ако в тоя момент влезеше някой и ни видеше как неколцина мъже наблюдаваме празния екран на телевизора, а една петдесетгодишна жена пищи и врещи зад главите ни за дисциплина и ред, щеше да си помисли, че всичките сме луди, колкото си искаме.
Част втора
С крайчеца на окото си виждам зад прозореца в Сестринската стая бялото емайлирано лице, което се люшка над бюрото, виждам го как се криви и пули, опитва се да си влезе във формата. Другите момчета също го наблюдават, ама се правят, че не го наблюдават. Правят се, че зяпат единствено празния екран отпреде си, но всеки би разбрал, че и те като мене прокрадват погледи към Старшата зад прозореца. Седнала оттатък стъклото, тя за първи път разбира какво значи да те гледат, когато повече от всичко друго на света ти се ще да дръпнеш една зелена завеса между лицето си и очите, от които не можеш да избягаш.
Специализантите, черните момчета и младите сестри, и те я наблюдават и я чакат да стане и да се запъти за колегиума, който самата тя свика, чакат да я видят как ще се държи сега, когато се знае, че и тя може да излезе от нерви. Старшата усеща, че я гледат, но не помръдва. Не помръдва дори когато те тръгват към служебния кабинет без нея. Забелязвам, че машините в стената мълчат, сякаш и те я чакат да направи някакво движение.
Никъде не е останала и капчица мъгла.
Изведнъж си спомням, че трябва да почистя служебния кабинет. От години го чистя по време на тези техни съвещания. Сега обаче съм толкова изплашен, че не мога да се вдигна от стола си. Караха ме да им чистя кабинета, защото смятаха, че не чувам, но сега, след като си вдигнах ръката, когато ми каза Макмърфи, дали пък не са разбрали, че чувам? Дали няма да загреят, че през всичките тези години съм чувал, че съм им слушал тайните, предназначени само за техните уши? Какво ли ще ми направят в служебния кабинет, ако са го разбрали?