Както и да е, там ме чакат. Ако не отида, ще разберат със сигурност, че чувам; само ще им дам повече време да се размислят. Ето на, него го няма тук, не дойде да чисти, какво говори това? Ясно е какво трябва да се направи…
Едва сега започвам да проумявам на какви опасности се изложихме, като позволихме на Макмърфи да ни примами навън от мъглата.
На стената до вратата се е облегнало едно от черните момчета и ни наблюдава как седим пред телевизора; ръцете му са кръстосани, розовият му език шава бързо-бързо между устните. Очите му шават също като езика и по едно време се спират на мене; забелязвам, че грубите клепачи леко се повдигат. Той ме гледа доста продължително, явно се чуди защо ли съм се държал така на груповото занимание. Накрая се навежда напред, отделя се от стената и отива до килера, донася кофа със сапунена вода и гъба, издърпва ми ръката и увесва на нея дръжката на кофата, сякаш окача чайник за куката над огнище.
— Айде, Вожде — казва. — Айде, ставай и се залавяй за работа.
Аз не помръдвам. Кофата се люлее на ръката ми. Не показвам е нищо, че съм чул. Той се опитва да ми свие номер. Пак ми казва да стана, но тъй като не мръдвам, извърта очи към тавана и въздъхва, присяга се да ме хване за яката, дръпва ме и аз ставам. Напъхва гъбата в джоба ми и посочва служебния кабинет в другия край на коридора. Тръгвам.
Докато вървя с кофата по коридора, „пию-у-у“, покрай мен минава Старшата, забързана, спокойна и силна както винаги досега и кривва във вратата. Оставам като гръмнат.
Сам в коридора, аз забелязвам колко е ясно наоколо — няма никаква мъгла. Малко е студено там, откъдето току-що мина сестрата, и белите неонови лампи излъчват мразовита светлина, сякаш са някакви искрящи ледени пръчки, сякаш са заскрежени тръби на хладилник, инсталирани на тавана. Пръчките стигат чак до края на коридора, до вратата на служебния кабинет, през която влезе преди малко сестрата — тежка метална врата, като вратата на Шоковото в Първи корпус, само дето на тая има цифри, а на височината на човешки бой малка стъклена шпионка, през която наднича персоналът, за да види кой чука. Когато се приближавам, забелязвам, че през шпионката се процежда светлина — зелена и горчива като жлъчка. Колегиумът ще започне всеки момент, та затуй е това зеленило; някъде към средата на съвещанието то ще залее стените и прозорците и аз ще трябва да го попия с гъбата и да го изцедя в кофата, а после да използвам същата тази вода, за да измия каналите в клозета.
Страшно гадна работа е това, да чистиш служебния кабинет. Не е за вярване на какви неща съм се натъквал по време на тия колегиуми, ужасни неща, отрови, изстискани направо от порите на човешки кожи, и киселини, чийто мирис се носи из въздуха и които са толкова силни, че стапят човека. Всичко това съм го видял с очите си.
Бил съм на такива съвещания, когато краката на масите се изкривяваха, столовете се оплитаха, стените заскрибуцваха и ми се струваше, че всеки момент пот ще избие по тях. Бил съм на съвещания, когато те толкова дълго говореха за някой пациент, че накрая самият той цъфваше гол върху масичката за кафе отпреде им, и те можеха да му сторят каквато гадория им дойдеше наум; додето свършеше колегиумът, от него не оставаше нищо друго освен една отвратителна размазана каша.
Ето затова ме допускат те мене на тия свои съвещания; защото можеше да се получи страхотна свинщина и някой трябваше да я изчисти. А тъй като служебният кабинет е отворен само по време на колегиумите, те имаха нужда от такъв човек, който според тях не би могъл да разтръби после какво става там. Такъв човек съм аз. Толкова отдавна го мия и трия тоя служебен кабинет, както и онзи стария, дървения, в предишната сграда, че лекарите и сестрите обикновено дори и не ме забелязват; аз си се занимавам с чистенето, а те гледат през мене, все едно, че ме няма — единственото, което ще им липсва, ако не се появя, са гъбата и клатушкащата се кофа.
Тоя път обаче, щом почуквам на вратата и Старшата надзърта през шпионката, тя поглежда право в мен и се бави повече от обикновено, додето ми отключи. Лицето й е възвърнало предишния си вид, изглежда ми пак такова силно. Другите продължават да си сипват захар в кафето и да се черпят с цигари, както преди всяко съвещание, само че сега се усеща някакво напрежение. Отначало си мисля, че е заради мене. После забелязвам, че Старшата даже не е седнала, даже не се е постарала да си налее кафе. Тя ме пропуска през вратата и пак ме пробожда с очи, когато минавам покрай нея; затваря вратата след мене и я заключва, обръща се и пак ме поглежда. Явно, че ме подозира. Мислех си, че ще е прекалено нервирана от предизвикателното държане на Макмърфи, за да ми обърне внимание, но въобще не ми изглеждаше нервирана. Мисълта й е съвсем ясна и тя само се пита по какъв начин мистър Бромдън е чул, че Острият Макмърфи го моли да си вдигне ръката при гласуването? Пита се как е разбрал, че трябва да остави подомиячката и да отиде да седне до Острите пред телевизора? Никой друг Хроник не го направи. Пита се не е ли време да се извърши някоя проверчица на нашия мистър Вожд Бромдън.