Обръщам й гръб и се заравям в ъгъла заедно с гъбата. Вдигам я над главата си, та всички в стаята да я видят как е покрита със зелена тиня и колко ми е много работата; после се навеждам и започвам да търкам с все сили. Само че колкото и усилено да търкам, колкото и да се правя, че не я усещам зад гърба си, все пак чувствам, че тя стои до вратата и дълбае с поглед черепа ми; в един момент ми се струва, че ще го пробие, и ми се дощява да вдигна ръце, да изкрещя и да им призная всичко, ако не отмести тия свои очи от мене.
Но точно тогава тя се сеща, че и нея я гледат — гледат я другите сестри и лекарите. И така, както тя се чуди и мае за мене, те пък се чудят за нея и се питат какво ли възнамерява да направи с оня червенокосия, дето остана в дневната. Чакат да я чуят какво ще каже за него и хич не им е сега до някакъв си глупав индианец, сгърчен на четири крака в ъгъла.
И понеже те чакат, Старшата отмества поглед от мен, отива да си налее чаша кафе, после сяда и започва да разбърква захарта толкова внимателно, че лъжичката въобще не докосва стените на чашата.
Пръв се опомня докторът.
— Е, мисля, че можем да започваме?
Усмихнат оглежда специализантите, които в това време си сърбат кафето. Опитва се да не поглежда към Старшата. Тя седи толкова тихо, че това го дразни и притеснява. Измъква си очилата и си ги слага, за да погледне ръчния си часовник; докато приказва, не престава да го навива.
— Вече е и петнайсет. Отдавна е време да започваме. И така. Както знаете, мис Рачид пожела да свикаме този колегиум. Тя ми позвъни преди терапевтичното групово занимание и каза, че според нея Макмърфи ще предизвиква неприятности в отделението. Действително, каква интуиция, като си спомним какво стана преди няколко минути!
Спира да си навива часовника, защото пружината му вече е толкова стегната, че още едно завъртане и ще се пръсне на парчета из цялата стая, сяда, гледа го усмихнат, барабани с розовите си пръстчета по ръката с часовника, чака. Обикновено това е моментът, когато Старшата поема командването, но този път тя не казва нищо.
— След днешния ден никой не би могъл да каже, че имаме работа с обикновен пациент — продължава докторът. — Не, безспорно не. При това той очевидно е човек, който всява безредие. Затова, поне аз виждам така нещата, сега ще трябва да решим как да постъпим с него. Предполагам, че сестрата свика този колегиум — мис Рачид, поправете ме, ако греша, — за да обсъдим положението и да решим всички заедно какво да правим с мистър Макмърфи.
Той я поглежда умолително, но тя пак не казва нищо. Извърнала е лице към тавана, най-вероятно търси къде има мръсно, и сякаш въобще не го чува какво приказва.
Докторът се обръща към редицата на специализантите; те и тримата са преметнали един и същи крак, и са поставили чашите си с кафето върху едно и също коляно.
— Колеги, вие естествено не сте имали достатъчно време, за да определите диагнозата на пациента, но днес поне имахте възможност да го наблюдавате в действие. Какво е вашето мнение?
Главите им моментално отскачат нагоре. Той много хитро ги напъхва и тях в кюпа. Всички като един преместват погледите си от него към Старшата. За няколко кратки минути тя е успяла да си възвърне цялата предишна власт. Само като седи и гледа усмихната към тавана, без да казва нищо, Старшата отново поема кормилото и внушава на всички, че тук тя е решаващият фактор. И ако тия момчета не играят правилно, има голяма вероятност да завършат стажа си в болницата за алкохолици в Портланд. Те почват да се въртят притеснено като доктора.
— Ами да, той наистина е човек, който всява безредие — гледа да се презастрахова първият.
Всички отпиват от кафето си и се замислят. Следващият казва:
— И би могъл да бъде много опасен.
— Точно така, точно така — съгласява се докторът.
Младежът решава, че е попаднал на верния тон, и продължава.