— Наистина опасен — казва той и се измества по-напред в стола си. — Не бива да забравяме, че този човек е буйствал единствено за да се измъкне от трудовия лагер и да се настани в тази сравнително комфортна болница.
— Преднамерено буйство — обажда се пак първият младеж.
А третият измърморва:
— Всъщност самата тази преднамереност вече показва, че той е просто един хитрец и мошеник, който ни най-малко не е душевно болен.
Оглежда се да види как й харесва това и забелязва, че тя все още не се е помръднала, нито е дала някакъв знак. Другите обаче го наблюдават така, сякаш е казал нещо безобразно грубо. Той разбира, че е попрекалил, и се опитва да го изкара на майтап, като се разкисква и добавя:
— Нали знаете: „Този, който не върви в крак, чува друг барабан“ — само че вече е твърде късно.
Първият специализант, след като оставя чашата си и изважда от джоба си лула, голяма колкото юмрук, го срязва:
— Алвин, честно казано, ти ме разочароваш. Човек, дори без да е чел досието му, стига само да обърне малко внимание на поведението му тук, в отделението, ще разбере колко е абсурдно твоето предположение. Той не само че е много, много болен, но и според мен определено е потенциално опасен. Мис Рачид вероятно свика този колегиум, водена от същата мисъл. Нима толкова не можеш да различиш един истински психопат? По-ясен случай не съм виждал. Този човек е Наполеон, Чингис хан, хунът Атила.
Намесва се и другият, който си спомня за забележката на сестрата относно отделението на Буйните.
— Робърт е прав, Алвин. Не забеляза ли как се държа този човек днес? Когато планът му се провали, той скокна от стола си и беше готов да буйства. Доктор Спийви, кажете ни какво пише в досието му за неговата склонност към буйстване?
— Там се говори за определено незачитане на дисциплината и властта — обяснява докторът.
— Ето на, Алвин. В досието му е казано, че неведнъж е проявявал враждебно отношение към представителите на властта — в училище, в казармата, в затвора! И аз мисля, че неговото поведение днес след екзалтацията с гласуването е твърде показателно за това, какво можем да очакваме в бъдеще. — Той спира и нещо се чумери на лулата си, после пак си я пъхва в устата, запалва клечка кибрит и със силен, пльокащ звук всмуква пламъка в чашката й. След като я запалва, поглежда крадешком Старшата през облака от жълт дим; сигурно взима мълчанието й за съгласие, защото продължава още по-ентусиазирано и уверено.
— Алвин, само си помисли за момент, помисли си какво ще стане, ако някой от нас трябва да провежда сам индивидуална терапия на мистър Макмърфи — казва той, а думите му са обвити целите в дим. — Представи си, че ти със страхотни усилия си на път да получиш някакви резултати, но той реши, че вече му е дошло до гуша от тебе, че му е писнало от твоето „гаднярско хлапашко любопитство“, както би се изразил той. Ти му казваш, че не бива да се настройва така враждебно, а той ти отговаря „върви на майната си“, ти му казваш да се успокои, разбира се, казваш го с повелителен тон, а той, този червенокос психопат-ирландец, се изправя наежено насреща ти е всичките си сто килограма. Смяташ ли, че ще бъдеш в състояние — и въобще кой от нас ще е в състояние да се справи с мистър Макмърфи в такъв момент?
Отново мушва огромната си лула в крайчеца на устата си, разперва пръсти върху коленете си и чака. Всички си представят грубите червеникави ръце на Макмърфи, нашарените от белези китки, шията, която стърчи от фланелката му като ръждясал клин — при тая мисъл специализантът на име Алвин пребледнява, сякаш, издухвайки жълтия дим от лулата си към него, приятелят му е боядисал лицето му.
— С други думи, смятате, че ще бъде най-разумно, ако го изпратим горе при Буйните, така ли? — пита докторът.
— Смятам, че ако не друго, поне ще бъде по-безопасно — отговаря оня с лулата и притваря очи.
— Май ще трябва да си оттегля предложението и да се съглася с Робърт, че може да загазя — обявява Алвин.
Всички се засмиват. Сега вече им е по-леко, сигурни са, че са налучкали нейния план. По този случай отпиват по глътка кафе, всички освен младежа с лулата, който през цялото време си има страшно много работа с това ми ти чудо — драска клечка след клечка кибрит, всмуква, пуфти, пльока с устни. Накрая лулата се запалва и той, доволен и леко възгордян, казва:
— Да, боя се, че нашият червенокос приятел Макмърфи ще се намери в отделението на Буйните. Знаете ли до каква диагноза стигнах, след като го наблюдавах през тези няколко дни?
— Шизофренна реакция? — пита Алвин.
Лулата поклаща глава.
— Латентен хомосексуалист с психогенна реакция? — предполага третият.