Когато Макмърфи прочетеше на таблото за обяви, че тя му е определила да работи в клозета, той се запътваше към стаята и, почукваше на прозореца и лично й благодареше за честта, уверяваше я, че винаги, когато мие някой писоар, ще си мисли за нея. Тя също му благодареше, но казваше, че не е необходимо: достатъчно ще е само да си гледа работата.
Всъщност той най-много да минеше по един-два пъти с четката писоарите, като пееше, колкото му глас държи, в такт с маховете, после плисваше малко белина и хайде готово.
— Стига им толкова, чисти са — казваше на черното момче, което го смъмряше, че си бил претупал работата, — за някои хора може и да не са достатъчно чисти, но лично аз смятам да пикая, а не да ям в тях.
Когато Старшата отстъпеше пред мрънкането на санитарчето и влезеше да провери как си изпълнява задълженията Макмърфи, тя изваждаше малко огледалце и го доближаваше до ръба на всеки писоар. Вървеше от писоар на писоар, клатеше глава и се възмущаваше:
— Но това е безобразие… истинско безобразие.
Макмърфи я съпровождаше, намигаше и й обясняваше:
— Не, това е писоар… писоар.
Но тя нито веднъж повече не изгуби самообладание, нито пък се държа така, както би трябвало. Когато му правеше забележки за писоарите, говореше с привичната си, ужасяваща, спокойна настойчивост, а той стоеше с овесена глава пред нея като някакво малко кутре, на което се карат, застъпил един с друг носовете на обувките си, и казваше:
— Старая се, мадам, старая се, само че явно няма да мога да стана шеф на кенефите.
Веднъж той написа върху късче хартия нещо странно, сякаш на непознат език, и го залепи с дъвка от вътрешната страна на един от писоарите; когато тя стигна дотам с огледалцето си, ахна от изумление, като прочете отражението и изпусна огледалцето в писоара. Но не изгуби самообладание. Нищо не можеше да разстрои това нейно кукленско лице и тая нейна кукленска усмивка. Изправи се до писоара и метна на Макмърфи такъв поглед, който можеше да излющи боята от стена, като му каза, че негово задължение е да чисти тоалетната, а не да я цапа.
Всъщност ние въобще не се престаравахме с чистенето. Следобед, когато според дневния ред беше време за домакинските ни занимания, по телевизията почваха да предават мачовете по бейзбол и всички се нареждахме на столовете пред телевизора, не мръдвахме до вечерята. Нищо, че звукът беше изключен от Сестринската стая и че опреде си виждахме единствено празния сив екран; Макмърфи ни забавляваше с часове, седеше и приказваше, разправяше ни какви ли не истории, като например тая, дето веднъж карал един месец камиона на група дървосекачи и спечелил хиляда долара, а после ги изгубил до последния цент на едно състезание по хвърляне на брадва срещу един канадец; или дето той и негов приятел придумали някакъв човек да яхне расов бик на едно родео в Олбъни, да го яхне, а той да е със завързани очи. „Само че не бикът, човекът беше със завързани очи.“ Казали му, че ако си завърже очите, няма да му се завие свят, когато бикът започне да се върти; щом му пристегнали очите с шарена носна кърпа, ама здравата, така че да не може да вижда, сложили го да седне върху бика обратно. Макмърфи разправи тая история няколко пъти, като пляскаше с шапка по крака си и се заливаше от смях.
— С вързани очи и седнал обратно… И знаете ли, ето, да пукна, ако лъжа, взе, че издържа до края и лапна голямата пара. А аз бях втори; ако бикът го беше хвърлил на земята, щях да бъда първи и да пипна една хубава сумичка. Бога ми, друг път, като правя такъв номер, ще вържа очите на проклетия му бик.
Шляпва се по крака, отмята назад глава и се смее, смее, като ръга в ребрата когото завари, та да се разсмее и той.
През цялата тая седмица, щом му чуех гръмогласния смях, щом го видех да се дръгне по корема, да се протяга и прозява, да се обляга на стола си и да намига на оня, с когото се кодошеше в момента — всичко това му идеше толкова естествено, сякаш си поемаше дъх, — аз преставах да се страхувам и от Старшата, и от Системата. Казвах си, той е достатъчно силен и няма да се огъне, както тя се надява. Казвах си, може пък и наистина да е нещо необикновено. Важното е, че е такъв, какъвто си е. И може би затуй е толкова силен, заради това, че е такъв, какъвто си е. През всичките тия години Системата не го е пречупила; защо сега тая сестра си мисли, че ще може да го пречупи само за няколко седмици? Той няма да се остави да го смачкат и да го обработят по техен образец.