— Оставете го, не чува — вика й черното момче. — Аз ще го оправя. Той вечно си отвързва чаршафа и се мотае нагоре-надолу.
Аз се размърдвам, а тя отстъпва крачка назад и казва на черното момче:
— Да, моля ви, занимайте се с него.
И суче верижката на врата си. Вкъщи тя се заключва в банята, съблича се и търка кръстчето по цялото това нейно петно, дето се точи на тънка ивица от ъгъла на устата й, минава по раменете и стига до гърдите й. Търка ли, търка и призовава дева Мария да стори чудо, но петното си стои. Тя поглежда в огледалото и вижда, че даже е потъмняло. Тогава взима телена четка, от ония, с които махат боята от лодките, изстъргва петното, нахлузва си нощницата върху разранената, сълзяща рана и се повлича към леглото.
Само че отвътре цялата е пълна с тая чернилка. Докато спи, тя се изкачва в гърлото и устата й и се оттича от ъгълчетата на устните й като аленочервена слюнка, спуска се по врата и тялото й. На сутринта сестрата вижда, че петното пак се е появило, но някак си мисли, че не е дошло от нея, отвътре — и как иначе? та нали е такава добра католичка?; мисли си, че се е появило заради това, дето вечер работи сред такива хора като мене. За всичко сме виновни ние и тя ще ни отмъсти, та каквото ще да става. Как ми се иска Макмърфи да се събуди и да ми помогне!
— Мистър Джийвър, вие го завържете в леглото, а аз ще приготвя лекарството.
По време на груповите занимания започнаха да се чуват оплаквания за неща, които отдавна бяха забравени и дори някои от тях вече променени. Сега, когато имаха зад гърба си Макмърфи, момчетата взеха да роптаят срещу всичко, което не им харесваше в отделението.
— Защо спалните трябва да бъдат заключени през уикендите? — питаше Чезуик или някой друг. — Не може ли човек поне през уикендите да си поседи сам?
— Ами да, мис Рачид — подхващаше Макмърфи. — Защо?
— От миналия си опит знаем, че ако оставим спалните помещения отключени, след закуската вие се връщате в тях и си лягате.
— Та това да не е смъртен грях? В празник всички нормални хора си поспиват повече.
— Вие се намирате в болница — казваше тя така, сякаш го повтаряше за стотен път, — именно поради доказаната ви неспособност да се нагодите към обществото. Ние с доктора смятаме, че всяка минута, прекарана в компанията на други, с някои изключения, за вас има лечебно значение, докато всяка минута, прекарана в самотни размишления, само засилва вашето чувство за изолираност.
— Затова ли трябва да се съберат поне осем души, за да отидат до кабинета по трудотерапия, или по спортна терапия, или по разните му там други терапии?
— Затова.
— Значи, искате да кажете, че щом желаеш да останеш сам, ти си болен, така ли?
— Не казах точно това…
— Значи, ако отида до кенефа, за да се облекча, ще трябва да помъкна след себе си поне седем приятелчета, та да не би да изпадна в размишление, така ли?
Преди тя да може да му отговори, Чезуик скачаше на крака и се разкрещяваше:
— Да, това ли искахте да кажете?
Другите Остри, които участваха в заниманието, също се развикваха:
— Да, да, това ли искахте да кажете?
Тя ги изчакваше да млъкнат и когато в стаята отново се възцаряваше спокойствието, казваше кротко:
— Ако сте се успокоили достатъчно, за да се държите като възрастни хора, които спорят, а не като деца, които си играят на някаква игра, ще попитаме доктора дали смята, че ще е полезно точно сега да правим промени в реда на отделението. Докторе?
На всички им беше известно какъв ще бъде отговорът на доктора и преди още той да е имал възможност да си отвори устата, Чезуик скачаше на крака с ново оплакване.
— Добре, ами цигарите ни, мис Рачид?
— Да, цигарите ни — измърморваха Острите.
Тоя път Макмърфи се обърна към доктора и му зададе въпроса право на него, преди още сестрата да успее да отговори.
— Да-а, докторе, какво ще кажеш за цигарите ни? Какво право има тя да ни задържа цигарите — нашите цигари — и да ги трупа на бюрото си, като че са нейна собственост и само от време на време, когато на нея й скимне, да ни отпуска по някое пакетче? Хич не ми харесва тая работа аз да си купувам цигарите, пък някой друг да ми казва кога мога да ги пуша.
Докторът наклони глава, за да погледне сестрата през очилата си. Той не беше и чувал, че тя прибира запасите ни от цигари, за да спре хазарта.
— Мис Рачид, какво е това за цигарите? Струва ми се, не съм чувал…
— Вижте какво, докторе. Според мен сам човек да пуши по три, четири, а понякога и пет пакета на ден, е прекалено много. А очевидно точно това ставаше през последната седмица — тоест след пристигането на мистър Макмърфи. Ето защо си помислих, че ще е по-добре да задържа цигарите, които пациентите си купуват от бюфета, и на всеки да давам по един пакет на ден.