Сестрата поразтърсва рамото на Фредриксън, като че той е заспал, и повтаря:
— Не мислите ли, че дори последствията от лекарството да са толкова лоши, те все пак са по-добри от това?
Без да откъсва очи от земята, Фредриксън повдига русите си вежди, сякаш за първи път вижда как изглежда сам той поне веднъж в месеца. Сестрата се усмихва и го потупва пак по рамото, после поглежда свирепо Острите, за да ги засрами, че са се струпали да зяпат такова нещо, и тръгва към вратата; след като излиза. Фредриксън потръпва и сб опитва да се усмихне.
— И аз не знам защо й се разкрещях така, всъщност тя не ми даде никакъв повод да беснея, нали?
Не че иска някой да му отговори; по-скоро го казва това, защото е разбрал, че не може да намери никакъв повод. Потръпва пак и понечва да се измъкне от групата. Макмърфи се приближава до него и го пита тихо какво лекарство взимат.
— Дилантин, Макмърфи, антиконвулсивно средство, щом толкова искаш да знаеш.
— Добре де, а не действа ли?
— Сигурно действа — стига да го взимаш.
— Тогава за какво се горещите толкова дали да го взимате, или не?
— Щом толкова искаш, гледай! Ето за какво се горещиме! — Фредриксън се пресяга, сграбчва долната си устна с палеца и показалеца си и я издърпва, за да оголи разръфаните си розови, безкръвни венци около големите си лъщящи зъби. — Венците ти — казва той, все още дърпайки устната. — Дилантинът ти разяжда венците. А като имаш припадък, скърцаш със зъби. И…
Откъм пода се чува шум. Поглеждат към Сифелт, който охка и хрипти, тъкмо когато черното момче му изтегля два зъба заедно с облепената в лента пръчица.
Сканлън взима своя поднос и се отделя от групата.
— Дяволски живот — измърморва той. — Лошо, ако не го вземеш, лошо и ако го вземеш. Просто да се побъркаш.
— Да-а, сега ми стана ясно — казва Макмърфи, без да откъсва очи от окопитващия се Сифелт. Полека-лека лицето му е приело същия измъчен, озадачен и потиснат израз, какъвто има лицето на пода.
Не знам какво му е имало на механизма, но във всеки случай го оправиха. Възстанови се равномерният, премерен, повтарящ се ритъм; шест и половина — ставане, седем — в трапезарията, осем — изваждат се мозайките-ребуси за Хрониците и картите за Острите… виждам как белите ръце на Старшата плуват над управляващите лостове в Сестринската стая.
Понякога ме вземат с Острите, друг път не ме вземат, Веднъж ме завеждат заедно с тях в библиотеката и аз отивам в техническия отдел, заставам пред книгите по електроника и се вторачвам в заглавията им; всичките тия книги ги знам от годината, когато учих в университета. Спомням си, че вътре са пълни със схеми, равенства и теории — все трудни, сериозни, сигурни неща.
Иска ми се да разгледам някоя от тях, но се страхувам. Страхувам се да направя каквото и да било. Чувствам се така, сякаш плувам из прашния жълтеникав въздух в библиотеката, някъде по средата между пода и тавана. Купчините книги се извисяват над мене, неустойчиви, наредени на зигзаг, без да им съвпадат ъглите. Една лавица е наклонена наляво, друга надясно. Някои са се надвесили над мене и аз просто не разбирам как не падат книгите, И така е все нагоре, нагоре, докъдето ми виждат очите, дъски и дървени трупчета придържат разклатените купчини. Подпират ги пръти, стълбички, накъдето се обърна, е все това. Ако измъкна някоя книга, кой знае каква ужасия ще се получи.
Чувам, че някой влиза — едно от нашите черни момчета заедно с жената на Хардинг. Двамата си приказват и се кискат.
— Дейл, я виж — извиква санитарчето към Хардинг, който се е зачел в някаква книга, — виж кой е дошъл. Казах й, че не е час за посещения, ама тя почна да ме кандърдисва и взех, че я доведох. — Той я оставя права пред Хардинг и си тръгва, като добавя тайнствено: — И да не забравиш!