Изведнъж става, време било да си върви. Подава ръка на Макмърфи, казва му, че се надява да го види пак и излиза от библиотеката. Макмърфи не може да обели дума. Тракането на токчетата й привлича погледите на всички, те я наблюдават, докато се скрива зад завоя на коридора.
— Какво ще кажеш? — пита Хардинг.
— Страхотни цици има — отговаря Макмърфи, друго не може да измисли. — Като на леля ти Рачид.
— Не физически, приятелю, питам те какво…
— По дяволите, Хардинг! — изкрещява изведнъж Макмърфи. — Сам не знам какво да мисля! Какво искаш от мене? Да ти бъда съветник по брачните въпроси ли? Знам едно: никой от нас не е велик и според мен всеки гледа да изяде другия с парцалите. Ясно ми е какво искаш да си мисля: искаш да те съжалявам, да си кажа, че тя е същинска кучка. Е, добре де, ама и ти пък не се държа с нея като с кралица. Майната ти и на тебе, и на твойто „какво ще кажеш“. И без това си имам достатъчно грижи, та да ми лепваш и своите. Така че стига! — Той оглежда свирепо другите пациенти. — И всички вие! Стига вече сте ми досаждали, мама ви стара!
Бутва шапката си още по-назад и се връща при своята книга с комиксите. Острите се споглеждат със зяпнали уста. За какво им крещи пък сега? Никой не му е досаждал. Никой не го е молил за нищо, откак разбраха, че гледа да се държи прилично, за да не го оставят по-дълго в болницата. Изненадани са, дето се разфуча така срещу Хардинг, а после грабна книгата от стола, седна и си я тикна пред лицето — да не го гледат другите, или пък той тях да не гледа.
На вечеря Макмърфи се извинява на Хардинг и казва, че сам не знае какви дяволи са го били прихванали в библиотеката. Хардинг обяснява, че може би е жена му; тя често се вселявала в хората като зъл демон. Макмърфи седи вторачен в кафето си и казва:
— Кой знае. Та аз я познавам едва от днес следобед, не може тя да е виновна и за кошмарите, дето ги сънувах през тая гадна седмица.
— О, мистър Макмърфи — възкликва Хардинг с интонацията на нисичкия специализант, който идва на заниманията ни, — но вие непременно трябва да ни разкажете за тези кошмари. Почакайте само да взема молива и бележника. — Хардинг се опитва да се шегува, за да облекчи напрежението около извинението. Взема салфетка и лъжица и уж се готви да записва. — И така. Какво точно видяхте в тези… ъ-ъ… сънища?
Макмърфи даже не се усмихва.
— Не знам, братле. Само лица, май нищо друго освен… лица.
На следващата сутрин Мартини застава зад мраморния блок в банята и се прави, че кара реактивен самолет. Покерджиите прекъсват играта си и го зяпват ухилени.
— П-и-и-у-у-у-у. Въздух, тук земя, въздух, тук земя: в четирисет шестнайсет нула нула е забелязан обект — вероятно е вражески самолет. Действай веднага! Пиииииууу.
Задвижва някакъв диск, дръпва лост и се накланя настрани, уж че самолетът прави завой. Завърта една странична ръчка на „максимум“, но никаква вода не потича от крановете в правоъгълната, облицована с плочки кабинка отпреде му. Хидротерапията вече не се използва, затова водата е прекъсната. Чисто новата хромирана арматура и мраморният блок така си и стоят неупотребявани. С изключение на хромираните части, блокът и душът са съвсем като ония, които използваха при хидротерапията в старата болница преди петнайсет години; струите от крановете могат да достигнат всички части на тялото ти, в другия край на стаята стои техник с гумена престилка и движи ръчките върху блока, за да определи кой кран накъде да насочи, колко силно да го пусне, колко да е топла водата — отначало струята е обилна и палеща, после се изтънява като игла — а ти стоиш, целият стегнат с платнени ремъци, мокър, отмалял и набръчкан от водата, докато техникът си прави кеф с играчката си.
— П-и-и-и-у-у-у-у-у… Земя, тук въздух, земя, тук въздух: забелязан е самолет; сега навлиза в полезрението ми…
Мартини се навежда и гледа през крановете. Затваря едно око и се прицелвах другото.
— По целта! Готови… Цел… Ог…!
Ръцете му отскачат от блока и той се изправя като бастун, косата му хвърчи на всички страни, а очите му се пулят така диво и изплашено към кабинката с душа, че картоиграчите до един се завъртат на столовете си и също се вторачват натам — дано и те видят нещо; само че не виждат нищо друго освен новите платнени ремъци, които висят от крановете със закопчалките надолу.
Мартини се обръща и поглежда право Макмърфи. Никого другиго.
— Не го ли виждаш? А, не можеш ли?
— Кого да видя, Март? Нищо не виждам.
— Ей там, между ремъците. Не го ли виждаш?
Макмърфи се обръща и присвива очи към душа.
— Тц. Нищо не виждам.