— Чакай малко. Трябва да го видиш настоява Мартини.
— Глей си работата бе, Мартини! Нали ти казах, че не го виждам! Ясно ли е? Абсолютно нищо не виждам!
— Добре де — свива рамене Мартини и се извръща от кабинката с душа, — И аз не го виждам. Само се шегувам.
Макмърфи сече картите и ги разбърква шумно.
— Не ги обичам аз тия шеги, Март.
Пак сече, за да разбърка картите, но те се пръсват на всички страни, сякаш са експлодирали между двете му треперещи ръце.
Спомням си, че пак беше петък, три седмици след като гласувахме за телевизията, и всички, които можехме да ходим, ни поведоха към Първи корпус — уж за да ни видели на рентген за туберкулоза, ама на мен ми беше много ясно, че просто искат да проверят дали машинките ни функционират нормално.
Седим на дълга пейка в коридора, пред една врата, на която пише „Рентген“. На съседната врата има надпис „Очи, уши, нос, гърло“, вътре ни проверяват гърлата през зимата. На отсрещната страна има друга пейка, която е пред оная металната врата. С нитовете по нея… И без никакъв надпис. Двама мъже дремят на пейката между две черни санитарчета, а вътре лекуват друга жертва. Чувам я как крещи. Вратата се отваря навътре със съскане и разкрива трепкащите неонови лампи в стаята. Изкарват количка на колелца с жертвата, която все още дими, и аз се вкопчвам в пейката, да не вземат да ме всмукнат през отсрещната врата. Двама санитари, чернокож и бял, издърпват единия от мъжете на пейката да стане, а той започва да се люшка и да залита от лекарствата, с които са го натъпкали. Обикновено преди Шоковото ти дават червени хапчета. Блъсват го през вратата и техниците го прихващат под двете мишници. За секунда виждам, че мъжът разбира къде са го вкарали и се заковава на циментовия под от страх да не го издърпат върху масата. После вратата се затваря — „тря-ас“, металът се удря в нещо меко и човекът се скрива от погледа ми.
— Абе приятел, какво ги правят ония там? — Макмърфи пита Хардинг.
— Там вътре ли? О, нищо. Ти още не си имал това удоволствие. Жалко. Всеки човек трябва да го изпита. — Хардинг сплита пръсти отзад на врата си и се обляга, вперил очи във вратата. — Това е Шоковото, за което ти разказвах преди известно време, ЕШТ — електрошокова терапия. На ония щастливци вътре им се дава възможността да отидат до луната безплатно. Всъщност, като си помисля, не е съвсем безплатно. За услугата плащаш вместо с пари с мозъчни клетки, но пък всеки човек притежава милиарди мозъчни клетки. Така че може да мине и с няколко по-малко.
Поглежда с повдигнати вежди човека, който остана самотен на пейката.
— Нещо клиентелата им днес не е много голяма, къде ще се сравнява с тълпите по-рано. Но c’est la vie, модите идват и си отиват. Боя се, че ние сме свидетели на залеза на ЕШТ. Нашата мила главна сестра е от малцината привърженици на великата стара Фокнърова традиция за лекуване на лишените от здрав разсъдък чрез Изгаряне на Мозъка.
Вратата се отваря. Една количка на колелца излиза, без никой да я бута, взема ъгъла на две колелца и изчезва надолу по коридора, цялата обвита в дим. Макмърфи ги наблюдава как подбират последния си пациент и затварят вратата.
— Значи — Макмърфи спира за момент и се ослушва, — просто те вкарват вътре и ти пускат електричеството през черепа, така ли?
— С една дума казано, да.
— За какви дяволи?
— Как, за доброто на пациента, разбира се. Тук всичко се прави за доброто на пациента. Като съдиш по опита си само в нашето отделение, понякога може да ти се струва, че болницата е един огромен, експедитивен механизъм, който би функционирал съвсем добре, ако ги нямаше пациентите, но това не е вярно. ЕШТ не винаги се използва като наказателна мярка, както го използва нашата сестра, нито пък от чист садизъм от страна на медицинския персонал. Шокът помага при много случаи, считани за Неизлечими, както и често при лоботомия и левкотомия. Шоковото лечение има някои предимства: то е евтино, бързо, напълно безболезнено. То просто предизвиква припадък.
— Ама че живот — простенва Сифелт. — На някои им дават хапчета, за да им спрат припадъка, а на други им пускат ток, за да го предизвикат.
Хардинг се навежда напред и продължава да обяснява на Макмърфи:
— Знаеш ли как се е стигнало до това? Неизвестно поради каква перверзна причина, двама психиатри отишли в една кланица и се спрели да гледат как убиват говедата с удар на чук между очите. Забелязали, че не всички говеда умирали, че някои падали на пода в състояние, което твърде силно напомняло епилептичните гърчове. „Я виж ти — казал първият доктор, — точно това ни е необходимо за нашите пациенти — изкуствено предизвикания припадък!“ Колегата му, разбира се, се съгласил. Знаело се, че след епилептичен припадък болните за известно време били по-спокойни и по-тихи, че можело да се води разумен разговор дори с най-тежките случаи. Никой не можел да обясни защо; и до днес не могат. Но било очевидно, че може да има голяма полза, ако по някакъв начин се предизвика припадък у не-епилептици. И ето че пред тях стоял човек, който предизвиквал такива припадъци с апломб.