— Били, за Бога, поне ти сигурно си изпратен в болницата!
Били е с гръб към нас, брадичката му е подпряна на черния екран, застанал е на пръсти. Не, казва той в апарата.
— Тогава защо? Защо? Та ти си още съвсем млад! Трябва да си навън, да хвърчиш с коли, да тичаш подир момичетата. За какво ти е всичко това?
И той пак описва кръг с ръката си.
Били не отговаря, Макмърфи го оставя и се обръща към други двама.
— Кажете ми защо. Мърморите, непрекъснато хленчите, че не можете да понасяте това място, не можете да понасяте сестрата и всичко, свързано с нея, а в същото време не сте длъжни да стоите тук. Виж, някои от старците ги разбирам. Те са си куку: Ама вие, вие може и да не сте съвсем в ред, но не сте и куку.
Те не му противоречат. Той се придвижва към Сифелт.
— Сифелт, а ти? На тебе нищо ти няма, само дето припадаш. По дяволите, та един мой чичо имаше два пъти по-страшни припадъци от твоите и му се привиждаха какви ли не таласъми, но не се затвори по тоя случай в лудница. Съвсем спокойно можеш да се оправиш навън, стига само да ти стиска…
— Точно така! — Това е Били, извърнал от екрана лице, цялото обляно в сълзи. — Точно така! — извиква той отново. — Стига с-само да ни с-стиска! Още д-днес мога да изляза от болницата, стига само да ми с-стиска. М-м-майка ми е много добра приятелка на мис Рачид и още тоя следобед мога да поискам да ме изпишат, стига само да ми стискаше!
Той дръпва рязко ризата си от пейката и се опитва да си я нахлузи, само че трепери страхотно. Накрая я хвърля и се обръща към Макмърфи.
— Да не мислиш, че ис-с-скам да стоя тук? Да не мислиш, че не искам да имам к-к-кола и п-п-приятелка? Но я ми кажи на тебе п-п-присмивали ли са ти се някога? Не, защото си г-голям и силен! Е, аз пък не съм голям и силен. Нито Хардинг. Нито Ф-Фредриксън. Нито С-сифелт. Г-говориш така, сякаш ние стоим тук, защото ни харесва! В-всъщност какъв ли смисъл има…
Той плаче и се разпелтечва толкова силно, че повече не може да каже нищо, само избърсва очите си с ръце, за да вижда. От ръката му се откъртва една коричка на раничка и колкото повече търка, толкова повече омазва лицето и очите си с кръв. После хуква по коридора и се блъска в стените като сляп, а лицето му заприличва на едно размазано кърваво петно; след него се втурва едно от черните момчета.
Макмърфи се обръща към другите пациенти, отваря уста да ги попита нещо, но като вижда как го гледат, я затваря. Стои така още минута-две, вперените в него очи приличат на главички на топлийки; после изругава тихичко: „по дяволите“, нахлузва си пак шапката и сяда на пейката. Двамата техници се връщат от кафе и влизат в стаята отсреща; когато вратата се отваря със съскане, отвътре ни лъхва миризмата на киселина, както когато се зарежда акумулатор. Макмърфи седи и наблюдава вратата.
— Нещо не мога съвсем да го проумея…
На връщане към отделението Макмърфи се тътреше най-отзад, с ръце в джобовете на болничните си дрехи и с ниско нахлупена шапка, и размишляваше над изгасналата си цигара. Никой не шукваше. Успяха да успокоят Били и сега той вървеше начело на групата, от едната страна го държеше черното момче, а от другата оня белият от Шоковото.
Аз поизостанах, за да се изравня с Макмърфи, искаше ми се да му кажа да не се тормози толкова, така или иначе, нищо не можеше да се направи; явно го измъчваше някаква мисъл, така както се измъчва куче, застанало пред дупка, в която не знае какво има. Един глас му казва: „Куче, тая дупка не ти влиза в работата, прекалено е голяма и черна, следите около нея са от мечка или от нещо също такова страшно.“ А друг писклив глас, който идва някъде от глъбините на кучешката му природа, глас, който не е нито хитър, нито предпазлив, му заповядва: „Дръж, куче, дръж!“
Тъкмо вече щях да му кажа да не се тормози, когато той вдигна глава, тикна шапката си назад и забърза към ниското черно момче, плесна го по рамото й рече:
— Сам, дай да се отбием за секунда в бюфета да си купя един-два кашона цигари.
Трябваше да побързам, за да ги настигна, от тичането сърцето ми заблъска в гърлото и ушите ми писнаха. Дори в бюфета още усещах как ми пищят ушите, макар че сърцето ми вече беше възвърнало нормалния си ритъм. Това пищене ми напомни за едно време, когато в студените петъчни вечери стоях на футболното игрище и чаках да ритнат топката, за да започне играта. Пищенето се усилваше и усилваше, докато накрая ми се струваше, че не мога да стоя повече на едно място; тогава ритваха топката, и играта започваше Сега усещах същото онова петъчно пищене в ушите, изпитвах същото онова диво, напиращо нетърпение. Освен това виждах всичко съвсем ясно, до болка ясно, както винаги преди мач и както тогава, когато гледах през прозореца на спалното: всичко беше ясно, различимо и стабилно, бях забравил, че може да бъде такова. Редици от пасти за зъби и връзки за обувки, от слънчеви очила и химикалки, чиято реклама казваше, че ще можеш цял живот да пишеш с тях върху масло под вода, без да ги изхабиш; и всичко това го пазеше от крадците една войска от едрооки мечета-играчки, насядали върху лавица високо над тезгяха.