Макмърфи се изпречи пред тезгяха до мене, пъхна палци в джобовете си и каза на продавачката да му даде два кашона Марлборо.
— Даже нека бъдат три — добави той ухилено. — Искам да се напуша до насита.
Пищенето не ме остави чак до заниманието същия следобед. Слушах с половин ухо как обработват Сифелт, за да го накарат да осъзнае действителното си положение, та да може да се нагоди към условията. („От дилантина е!“ — извиква той накрая. „Мистър Сифелт, ако искате да ви се помогне, трябва да бъдете изпълнителен“, казва тя. „Е, да, ама сигурно е от дилантина; нали от него ми омекват венците?“ Тя се усмихва: „Джим, вие сте на четирийсет и пет години…“) — и по едно време случайно погледнах към ъгъла, в който седеше Макмърфи. Той не мотаеше в ръцете си тесте карти, нито дремеше над някое списание, както на всяко занимание през последните две седмици. Нито беше отпуснат. Седеше като вдървен на стола си, цял нащрек, със зачервено лице, и гледаше ту Сифелт, ту Старшата. Само като го видях такъв, и ушите ми писнаха още по-силно. Очите му под русолявите вежди представляваха едни сини ивици, които мятаха погледи насам-натам — така гледаше той, когато се сваляха картите на масата при покера. Сигурен бях, че всеки момент ще направи нещо смахнато, което няма начин да не го прати при Буйните. Същия този поглед бях виждал и по-рано, върху лицата на други, малко преди да се нахвърлят срещу някое от черните момчета. Пипнах здраво дръжките на стола си и зачаках, страхувах се, че ще се случи, но и някак смътно съзнавах, че се страхувам да не би да не се случи.
Той стоя мирен, докато свършиха със Сифелт; после се завъртя на стола си и впери очи във Фредриксън, който, опитвайки се по някакъв начин да им го върне заради приятеля си, се развика, задето държат цигарите заключени в Сестринската стая. Наприказва се до насита, накрая се изчерви, както винаги се извини и седна. Макмърфи все още не беше направил нищо. Поотпуснах малко дръжката на стола, помислих си, че може и да съм сбъркал.
Оставаха още няколко минути до края на заниманието. Старшата затвори папките, пъхна ги обратно в кошницата и свали кошницата от полата си на пода, после за секунда плъзна поглед към Макмърфи, сякаш искаше да провери дали е буден и слуша. Скръсти ръце на скута си, взря се в пръстите си и въздъхна дълбоко, поклащайки глава.
— Момчета, дълго мислих върху това, което ще ви кажа сега. Обсъждах го и с лекаря, и с останалия персонални макар всички много да съжаляваме, стигнахме до едно и също заключение — ще трябва по някакъв начин да ви накажем за безобразното отношение, което проявихте към домакинските си задължения преди три седмици. — Тя вдигна ръка и се огледа. — Доста дълго чакахме вие сами да се извините за непокорното си държане. Но нито един от вас не прояви и най-слабия признак на разкаяние.
Пак вдигна ръка, за да не би някой да я прекъсне — жест на професионална гледачка на карти.
— Моля да ме разберете: винаги, когато ви налагаме някакви правила или ограничения, ние премисляме най-сериозно тяхното терапевтично значение. Много от вас са тук, тъй като не могат да се нагодят към законите на обществото във Външния свят, тъй като отказват да се изправят лице срещу лице с тях, тъй като се опитват да ги заобиколят и избегнат. Някога — най-вероятно в детството ви — може и да са ви позволявали да пренебрегвате законите на обществото. Когато сте нарушавали някой закон, вие сте разбирали, че го нарушавате. Искало ви се е да се вземат мерки спрямо вас, нуждаели сте се от това, но наказанието не идвало. Глупавата снизходителност на вашите родители може би е бацилът, причинител на сегашната ви болест. Казвам ви това, защото, надявам се, ще разберете, че дисциплината и редът, които ние желаем да наложим, са напълно за ваше добро.
Извивайки глава, тя огледа стаята. По лицето й се четеше съжаление за работата, която трябва да върши. Беше съвсем тихо, само дето ушите ми пищяха трескаво.
— При нашите условия е трудно да се налага дисциплина. Трябва да разберете това. Какво, можем да ви направим? Не можем да ви арестуваме. Не можем да ви оставим на хляб и вода. Трябва да разберете, че това е голям проблем за медицинския персонал; какво можем да направим?