Ръкли имаше някакво предложение по този въпрос, но тя не му обърна внимание. Лицето й се движеше с часовников ритъм, докато придоби по-различно изражение. Накрая тя сама си отговори.
— Като ви лишим от някое ваше право. И след като обмислихме внимателно обстоятелствата около този бунт, решихме, че няма да бъде несправедливо, ако ви отнемем правото да използвате банята за вашите игри на карти. Вие какво мислите?
Главата й не се помръдна. Тя не го погледна. Но един по един всички други насочиха очи към него, там в ъгъла. Даже и старите Хроници, които се чудеха защо ли всички гледат в тая посока, и те проточиха като някакви птици мършавите си шии и зяпнаха Макмърфи — към него се обърнаха лица, пълни е беззащитна, боязлива надежда.
Острият писък в ушите ми прокънтя като гумите на автомобил по паваж.
Той седеше на стола си с изправен гръбнак и лениво чешеше белезите от шевовете по носа си с големия си червен показалец. Ухили се на всички, вперили очи в него, подръпна шапката си настрана и погледна сестрата.
— Е, щом нямате какво да кажете във връзка с това разпореждане, мисля, че часът почти е приключил…
Тя пак млъкна и го погледна. Той сви рамене, прозя се шумно, плесна коленете си е длани и се надигна от стола си. Пак се протегна, прозя се, почеса се по носа и тръгна бавно към Сестринската стая, до която седеше тя, като пътьом придърпа нагоре панталоните си. Явно беше твърде късно да му се попречи да направи каквато глупост си е наумил, затова останах само наблюдател като всички други. Той пристъпваше провлачено, прекалено провлачено, отново пъхнал палци в джобовете си. Налчетата на обувките му чаткаха по пода и пускаха искри. Беше се превърнал пак в дърваря-бабанко, наперения комарджия, масивния червенокос ирландец-скандалджия, телевизионния каубой, който крачи по средата на улицата, за да срещне предизвикателството.
Колкото повече се приближаваше до нея, толкова повече избелваше очи Старшата. Не бе предполагала, че ще се размърда. Смяташе, че го е победила окончателно, че веднъж завинаги е установила властта си. Но ето го сега, че иде насреща й, голям като къща!
Тя понечи да каже нещо и се заоглежда за санитарчетата си, уплашена до смърт, но Макмърфи спря, преди да стигне до нея. Спря пред прозореца й и с възможно най-бавния си, най-дълбок и провлачен глас каза, че смята да изпуши една от цигарите, които си бил купил сутринта; после мушна ръката си направо през прозореца.
Стъклото се разпадна е трясък, сякаш плисна вода, и ръцете на сестрата подскочиха към ушите й. Той дръпна един от кашоните с неговото име, извади си един пакет, после върна кашона на мястото му, обърна се към Старшата, която седеше като гипсова статуя, и много нежно взе да изчетква парченцата стъкло от главата и раменете й.
— Адски съжалявам, мадам каза той. — Честна дума. Стъклото беше така из лъскано, че съвсем го бях забравил.
Всичко това стана за някакви секунди. Той се обърна и я остави с разкривено, потръпващо лице, прекоси пак стаята, седна на мястото си и си запали цигарата.
Ушите ми спряха да пищят.
Част трета
Дълго време след това Макмърфи си правеше каквото си искаше. Сестрата изчакваше да й дойде някоя друга идея, та пак да излезе отгоре. Разбираше, че е изгубила един голям тур и е на път да изгуби още един, но не бързаше. Преди всичко нямаше намерение да го изписва: битката можеше да продължи докогато тя пожелаеше, докато той допуснеше грешка или просто се откажеше, или докато тя можеше да му излезе с някой нов ход, с който да покаже на всички, че е победителят.
Много неща се случиха, додето тя излезе с тоя нов ход. След като Макмърфи наруши своето, нека го наречем така, кратковременно затишие, и обяви завръщането си към двубоя, счупвайки прозореца й, той направи страхотни циркове в отделението. Взимаше участие във всяко занимание, във всяка дискусия — гевезеше се, намигаше, пускаше какви ли не шеги, та дано измъкне поне хилава усмивчица от някой Остър, когото още от дванайсетгодишната му възраст го беше страх да се засмее. Събра достатъчен брой хора за баскетболен отбор и успя да изкопчи разрешение от доктора да вземе една топка от физкултурния салон, та отборът да свикне да играе с нея. Сестрата се противопостави, каза, че утре можело да пожелаят да играят футбол в дневната или поло в коридора, но докторът като никога не се поддаде и не промени решението си.
— Мис Рачид, откак се сформира баскетболният отбор, много от играчите показват определен напредък; мисля, че всичко това им се отразява положително.