Другите Остри започнаха да му подражават. Хардинг взе да флиртува с всички сестри-стажантки, Били Бибит престана да записва в дневника своите, както сам ги наричаше „наблюдения“, а когато сложиха ново стъкло пред бюрото на Старшата и го нашариха с едно голямо варосано X, та Макмърфи вече да няма извинение, че не го е видял, Сканлън го строши, като най-случайно бухна баскетболната топка в него, преди още дори да е изсъхнала варта. Топката се спука, Мартини я вдигна от земята като някаква умряла птица, занесе я на сестрата, която наблюдаваше парченцата стъкло, пръснати по цялото й бюро, и я попита дали не би могла да я залепи с лепенка или с каквото и да е там? Та пак да стане здрава, много я моли? Без нито дума тя я издърпа от ръката му и я натъпка в боклука.
И тъй, след като баскетболният сезон очевидно завърши, Макмърфи реши, че идва ред на риболова. Той отново поиска разрешение за отпуск, като обясни на доктора, че имал приятели в залива Сюслоу във Флорънс, които с удоволствие щели да заведат осем-девет пациенти да ловят риба в дълбоки води. Тоя път писа на таблото, че ще го придружат „две мои мили възрастни лели от едно градче близо до Орегон сити“. На заниманието му разрешиха да си вземе отпуск през следващия уикенд. Сестрата вписа неговия отпуск в регистрационната книга, както си му беше редът, след което бръкна в камъшитената чанта до краката си, извади изрезката от сутрешния вестник, която си бе приготвила, и прочете на глас, че макар годината да е добра за риболов покрай бреговете на Орегон, сьомгата закъснява, а морето е бурно и опасно. Така че тя просто им предлагала малко да си помислят.
— Чудесна идея — съгласи се Макмърфи. Затвори очи и шумно всмука въздух през зъбите си. — М-да-а! Морето бучи, мирише на солена вода, вълните се разбиват с трясък в носа на лодката — борба със стихиите, когато мъжете са мъже, а лодките лодки. Мис Рачид, край, убедихте ме. Още тая вечер се обаждам и наемам лодката. Да ви запиша ли и вас?
Вместо да му отговори, тя отиде до таблото за обяви и забоде там изрезката.
На следващия ден той започна да записва момчетата, които искаха да отидат за риба и имаха десет долара за наема на лодката, а сестрата взе редовно да носи изрезки от вестници, в които се говореше за корабокрушения и ненадейни бури близо до брега. Макмърфи казваше, че нямало нищо страшно; неговите две лели цял живот се били лашкали по вълните от едно пристанище на друго, с тоя или с оня моряк, и можели да гарантират напълно безопасно плаване; нямало за какво да се тревожат. И все пак сестрата си познаваше пациентите. Изрезките ги уплашиха повече, отколкото си беше представял Макмърфи. Той си мислеше, че те ще се втурнат да се записват, но се оказа, че за тая цел трябва да им обяснява, да ги придумва. В деня преди пътешествието все още не му достигаха двама души, за да плати за лодката.
Аз нямах пари, но все си представях как се записвам в списъка. И колкото повече той обясняваше как ще ловят чинукска сьомга, толкова повече ми се искаше и аз да ида. Знаех, че е глупаво да го искам; запиша ли се, все едно да си призная, че не съм глух. Щом съм чул всичките тези приказки за лодки и риба, значи, съм чувал и разните други тайни неща, които са говорили в мое присъствие през последните десет години. А ако Старшата разбере, че съм я слушал как крои подлите си номера, мислейки си, че никой не чува; ще ме подгони с някой електрически трион и ще ме излекува от това, дето чувам и говоря. Колкото и да ми се искаше да отида, аз само се усмихвах при тая мисъл; трябваше да продължавам да се правя на глух, ако въобще исках да чувам.
През нощта преди риболова лежах и си мислех за това, дето уж съм глух, мислех си за годините, през които не давах да се разбере, че чувам какво се говори, и се питах дали въобще ще мога да се държа по друг начин. Спомних си обаче едно: не аз пръв започнах да се правя на глух; най-напред хората взеха да се отнасят с мене така, сякаш съм прекалено тъп, за да мога да чувам, да виждам или да говоря.
И това не е само откак дойдох в болницата; много преди туй хората почнаха да се отнасят с мен като с човек, който нито чува, нито приказва. Когато бях войник, така постъпваха всички, които имаха повече нашивки. Те смятаха, че с такъв като мене трябва да се държиш само така. Та дори, спомням си, още в отделенията в училище някои хора казваха, че според тях не чувам и въобще не ме слушаха какво говоря. Изпънат в леглото си аз се опитах да си спомня кога за първи път го забелязах това. Май беше веднъж, когато още живеехме в селото край река Колумбия. Беше лято…