Оставям ги да си кажат още някоя и друга глупост за горещината и за къщата; после ставам и на най-добрия си учебникарски английски обяснявам на дебеланкото, че тази наша кирпичена къща вероятно е по-хладна от която и да било къща в градовете, много-много по-хладна!
— Всъщност, факт е, че е по-хладна от училището, в което уча, а дори и от онова кино в Далс, чиято реклама е написана с букви-ледени шушулки и гласи, че вътре е много прохладно!
Тъкмо смятам да им обясня, че ако влязат вътре, ще отида да доведа Татко от водопадите, когато виждам, че те явно не са ме чули. Дебеланкото се люлее и зяпа надолу по склона от лава към мъжете, които стоят по скелето при водопадите и поради разстоянието представляват само някакви фигури по карирани ризи. Сегиз-тогиз някой опъва ръка и пристъпва напред като фехтовчик, после подава края на четири и половин метровия си раздвоен харпун на човека зад него, за да издърпа мятащата се риба. Дебеланкото наблюдава мъжете, застанали в петнайсетметровата водна завеса, мига ли, мига и щом някой от тях метне харпуна си във водата, изгрухтява.
Другите двама, Джон и жената, просто си стоят. Нито един от тримата, изглежда, не е чул и дума от това, което казах; всъщност те не ме и гледат, сякаш въобще ме няма там.
Всичко спира и в продължение на минута-две остава така.
Не знам защо ми се струва, че тях тримата слънцето ги осветява по-силно. Всичко друго си изглежда както винаги — кокошките ровят из тревата по покривите на кокошарниците, скакалците скачат от храст на храст, малките деца стоят до сушилките за риба, махат с млатилата и разпъждат мухите на черни облаци — както през всеки друг летен ден. Само дето слънцето най-неочаквано ги осветява тия тримата непознати много по-силно от обикновено, така че виждам чак… шевовете, където са ги зашивали. Даже почти виждам как апаратите вътре в тях глътват думите, които току-що казах, и се опитват да ги вместят тук или там, в тоя или в оня ъгъл, но откриват, че за тях няма подходящо място и направо ги изхвърлят, все едно въобще не са били изговаряни.
През цялото това време тримата не мръдват. Даже люлката е спряла, прикована от слънцето под наклон, а дебелият мъж седи в нея вцепенен като гумена кукла. Точно тогава татковата женска токачка се събужда в клоните на хвойната и вижда непознатите; разлайва се като куче и магията се разваля.
Дебеланкото се развиква, скоква от люлката и се прокрадва през прахта, като си пази сянка с шапката, та да може да види какво е туй чудо в хвойната, дето вдига такава врява. Като разбира, че е една нищо и никаква си шарена птица, изплюва се на земята и си слага шапката.
— Честно да ви кажа — подхваща той, — лично аз смятам, че каквото и предложение да направим на тази… тяхна „столица“, ще бъде достатъчно.
— Възможно е. Но все пак трябва да се помъчим да поприказваме с Вожда…
Възрастната жена ги прекъсва, като пристъпва енергично напред.
— Не. — За първи път, откак са дошли, тя си отваря устата. — Не — повтаря с глас, който ми напомня за Старшата. И оглежда мястото с вдигнати вежди. Очите й подскачат като цифрите в касов апарат; накрая спира поглед върху мамините рокли, така внимателно окачени на въжето, и поклаща глава.
— Не. Днес няма да говорим с Вожда. Още не. Мисля…, че поне веднъж трябва да се съглася с Брекънридж. Само че по друга причина. Ако си спомняте, в документа, който имаме, пише, че жена му не е индианка, а бяла. Бяла. Гражданка. Нарича се Бромдън. Той е взел нейното име, а не тя неговото. И според мен най-правилното е сега да оставим нещата така, а щом се върнем в града, да пуснем слух сред хората там за плановете на правителството, като им внушим колко по-добре е да имаш хидроелектрическа централа и язовир, вместо една купчина колиби край водопадите. После ще напишем предложението на машина и ще го изпратим на жената, нали разбирате, уж по погрешка. Сигурна съм, че така ще се улесним много.
Тя поглежда към мъжете по старото, разклатено скеле, което в продължение на стотици години се е разраствало и разклонявало между скалите на водопадите.
— Ако сега се срещнем със съпруга и най-неочаквано му направим някакво предложение, вероятно ще се сблъскаме с безкрайната упоритост на навахите и с тяхната любов към, така да се каже, дома.