Понечвам да им обясня, че той не е навахо, но си викам каква ли полза, щом не ме слушат? Тях въобще не ги интересува от кое племе е.
Жената се усмихва и кимва на двамата мъже, на всекиго поотделно, подканва ги с поглед и сама тръгва сковано към колата им, като говори с весел, млад глас.
— Както казваше моят професор по социология, „Във всяка ситуация обикновено има една личност, чието значение не бива да се подценява“.
Те се качват обратно в колата и си заминават, а аз стоя и се чудя въобще видяха ли ме, или не.
Малко бях изненадан, че си го спомних всичко това. За първи път от, както ми се струваше, векове си спомнях толкова неща от детството. Просто бях във възторг, че все още не съм го забравил. Лежах буден и си припомнях разни други случки — бях изпаднал в някакво полудействително състояние, — когато чух звук под леглото си, сякаш мишка гризе орех. Наведох се отстрани и зърнах блестящото метално острие, с което някой откъртваше прекалено познатите ми късчета дъвка. Черното момче Джийвър бе открило къде си крия дъвката; и ето сега, с едни дълги, разтворени като челюсти ножици изчегъртваше парчетата и ги пъхаше в една кесия.
Отдръпнах се рязко и се натиках под завивките, преди да е забелязал, че го гледам. Сърцето ми блъскаше в ушите, така се бях уплашил да не ме е видял. Искаше ми се да му кажа да се маха, да си гледа работата и да остави дъвката ми на мира, но не биваше да се издавам дори, че съм го чул. Лежах неподвижно, за да разбера дали ме е забелязал, като се бях надвесил отстрани на леглото, но той не даде никакъв признак за това — чувах само стърженето на ножицата и потропването на парчетата в кесията, и си спомних как трополяха някога зърната град по мушамата на покрива ни. Той зацъка и се изкиска.
— Ъ-ммм. Божичко-о. Е-хей. Кой го знае тоя глупак колко пъти ги е дъвкал? Какви са само твърди!
Макмърфи се събуди от мърморенето на санитарчето й се изтърколи на една страна, за да го види защо клечи под леглото ми в тоя час. Той гледа момчето една-две минути, па си разтърка очите, за да се увери, че не сънува, малките деца си търкат така очите; после направо седна.
— Ама не, това наистина е той, виж го ти, пристигнал тука с ножица и с книжна кесия да ни пърди в тъмното. — Черното момче подскочи и завъртя фенерчето си към лицето на Макмърфи. — Я ми кажи бе, Сам, какво толкова събираш, та ти трябва прикритието на нощта?
— Лягай да спиш, Макмърфи Това си е само моя работа.
Макмърфи разтегна бавно устните си в усмивка, но не отвърна очи от светлината. След като в продължение на половин минута осветява седналия Макмърфи, оня ми ти лъскав, пресен белег, ония ми ти зъби и оная ми ти пантера, татуирана на рамото му, черното момче се почувства неловко и свали фенера. Наведе се пак над заниманието си, разсумтя се и се разпъшка, като че ли е страшно трудно да откъртване засъхнала дъвка.
— Едно от задълженията на нощния санитар — обясни то между сумтежите, като се опитваше гласът му да звучи приятелски, — е да държи чисто около леглата.
— Посред нощ?
— Макмърфи, отвънка има залепено едно нещо, което се казва Трудов Правилник, и в него пише, че чистотата е наше денонощно задължение!
— А ти не можа ли да си изпълниш денонощното задължение, преди да си легнем, вместо да киснеш пред телевизора до десет и половина? Знае ли нашата мила мис Рачид, че повечето време, докато сте на смяна, вие тримата гледате телевизия? Представяш ли си какво ще направи, ако разбере, а?
Санитарчето се изправи и приседна в крайчеца на кревата ми. То почука с фенера по зъбите си и се разкикоти. Лицето му се освети и заприлича на черен фенер от диня.
— Чакай сега да ти разправя за тая дъвка — каза то и се приведе към Макмърфи, като че му беше пръв приятел. — От сумата години се чудя: откъде я взима Вожда Бромдън тая дъвка — никога няма пари за бюфета, никога никой не му е давал дъвка, поне аз не съм виждал, никога не е молил Рекламата — затова само гледах и чаках. И виж сега тука. — То застана пак на колене, повдигна края на дюшека ми и освети с фенерчето отдолу. — К’во ще кажеш? Фащам се на бас, че тия парчета са дъвкани хиляда пъти!
Това разсмя и Макмърфи. Кискаше се и не можеше да се спре. Черното момче вдигна кесията и я раздруса, и двамата се посмяха още малко. Накрая момчето каза лека нощ на Макмърфи, сви горната част на кесията така, сякаш носеше вътре обеда си, и тръгна нанякъде да я скрие за по-после.
— Вожде? — прошепна Макмърфи. — Искам да ми кажеш нещо. — И взе да тананика една песничка, една южняшка песничка, която някога беше много популярна: — „Загубва ли си дъвката вкуса, ако я лепнеш нощем на кревата…“