Отначало се ядосах страшно. Помислих си, че и той като другите си прави майтап с мене.
„Задъвчеш ли я пак на сутринта — изпя той шепнешком — ще има ли тя мекостта позната?“
Но колкото повече се замислях, толкова по-смешно ми ставаше, Опитах се да се сдържа, но чувствах, че няма да мога, че ще се разсмея — не на песента на Макмърфи, а на самия себе си.
„Това ме мъчи — няма яснота кой да внесе сега в неяснотата: загубва ли си дъвката вкуса, ако я лепнеш нощем на кревата?“
Той задържа последната нота, завъртя я и я метна към мен като перце. Какво да направя, разкисках се и страшно се изплаших, че няма да мога да се спра. Но точно в тоя момент Макмърфи скочи от леглото си и се разтършува из нощното си шкафче, а аз се успокоих. Стиснах зъби и се чудех какво да правя сега. Толкова дълго време само бях сумтял и мучал в присъствието на други хора. Чух го да затваря шкафчето, което прокънтя като парен котел. Чух го да казва „Дръж“ и нещо тупна в леглото ми. Нещо малко. Колкото гущер или змийче…
— В момента по-добро от „Джуси фрут“ не мога да ти предложа, Вожде. Това пакетче го спечелих от Сканлън вместо мангизи.
И си легна обратно.
Преди да осъзная какво правя, аз му рекох „благодаря“.
В първия момент той не каза нищо. Само се надигна на единия си лакът и ме загледа така, както гледаше преди това черното момче, чакаше да продължа. Взех дъвката от леглото, задържах я в ръката си и повторих: — „Благодаря.“
Не се чу кой знае колко добре, понеже гърлото ми беше ръждясало и езикът ми скърцаше. Той ми каза, че явно отдавна не съм ги употребявал, и се засмя. И аз се опитах да се засмея, но излезе само някакво писукане, както ако ярка рече да кукурига… Прозвуча повече като плач, отколкото като смях.
Той ми каза да не бързам, можел да ме слуша до шест и половина сутринта, стига да искам да се упражнявам. Каза, че сигурно човек, който е мълчал толкова дълго време като мене, има да приказва за много неща, легна на възглавницата си и зачака. Замислих се какво ли да му разправя, но единственото, което ми идваше наум, беше нещо такова, каквото с думи не можеш го изрази.
Той като видя, че не мога да кажа нищо, кръстоса ръце зад главата си и сам започна да говори.
— Знаеш ли, Вожде, спомням си, веднъж брах фасул край Юджин, в долината Уиламет. Страшно бях щастлив, че съм си намерил работа. Това беше в началото на трийсетте години, а тогава не даваха много често работа на деца. Мене ме взеха, защото доказах на господаря, че мога да бера бързо и без грешка като възрастните. Във всеки случай на нивата аз бях единственото дете. Около мене само дъртаци. Един-два пъти се опитах да ги заговоря, но видях, че те въобще не ме слушат — мене, някакъв си там мършав червенокос фарфалак. И затова млъкнах. Толкова им бях ядосан, дето не ме слушаха, че мълчах през всичките четири седмици, докато работех на тая нива. Берях редом с тях и ги слушах какви глупости си дърдорят — ту за нечий чичо, ту за нечий братовчед. А ако някой не дойдеше на работа, клюкарстваха за него. Четири седмици, и нито звук от мене. Накрая си рекох, Боже Господи, ама те забравиха, че мога да приказвам, тия дърти пръчове. Но чаках да дойде мойто време. Чак последния ден се отприщих и им обясних какви нещастни хапльовци са всичките. На всекиго разказах как, когато е отсъствал, неговият приятел му е ял кокалите. О-хо, няма да ме слушат ли! Всички се изпокараха и се получи такава суматоха, че загубих възнаграждението си от половин цент за килограм, което ми се полагаше, тъй като не бях отсъствал нито ден — в града вече си бях създал лоша слава и господарят реши, че аз съм причина за безредиците, макар и да не можеше да го докаже. Напсувах го и него. Та това, дето си отворих тогава устата, ми струваше някъде към двайсет долара. Е, заслужаваше си.
Изкиска се тихичко, на себе си, при тоя спомен, после извъртя главата си на възглавницата и ме погледна.
— Та, викам си, Вожде, и ти ли изчакваш момента да им дадеш да се разберат, а?
— Не — отвърнах аз. — Няма да мога.
— Няма да можеш да ги пратиш на майната ли? Много по-лесно е, отколкото си мислиш.
— Ти си… много по-голям, по-здрав от мене — измърморих аз.
— Как така? Не те разбрах, Вожде.
Посъбрах малко слюнка в устата си.
— Ти си по-голям и по-здрав от мене. Ти можеш да го направиш.
— Аз? Ама ти шегуваш ли се? Господи, та я се виж: с една глава стърчиш над всички други в отделението. Никой не може да ти излезе насреща, ами да, факт!
— Не. Много съм малък. Бях голям, но вече съм малък. Ти си два пъти колкото мене.
— Хей, ама ти си луд, бе! Когато дойдох в болницата, първото нещо, което ми се наби в очите, беше ти, седеше на стола си като някаква планина. Казвам ти, живял съм къде ли не, по цялата река Кламат, в Тексас, в Оклахома, в Галъп, и, Бога ми, по-голям индианец от тебе не съм виждал.