— Аз съм от дефилето на Колумбия — казах, а той ме изчака да продължа, — Баща ми беше чистокръвен индианец, наричаше се Ти А Милатуна. Това значи Борът-Който-Стърчи-Най-Високо-В-Планината, нищо, че не живеехме на планина. Когато бях дете, той наистина беше страшно висок. А майка ми беше два пъти колкото него.
— Брей, та тая твоя майка трябва да е била дълга като жираф. Колко беше висока?
— О, много, много висока.
— Ама не, колко в метри и сантиметри?
— В метри и сантиметри ли? На карнавала един я огледа и каза, че била висока метър и седемдесет и пет и тежала шейсет и пет кила, ама на него така му се стори, защото я виждаше за първи път. Тя все растеше и растеше.
— Сериозно? И колко порасна?
— Стана по-голяма и от двама ни с Татко, взети заедно.
— Просто един ден взе да си расте, тъй ли? Това вече не го бях чувал: не бях чувал, че индианките могат да правят такива номера.
— Тя не беше индианка, а бяла, от Далс.
— И как й беше името? Бромдън? Да-а, ясно, чакай сега. — Той се замисли и след малко каза: — А когато бяла се омъжи за индианец, тя се омъжва за човек, който стои по-ниско от нея, нали така? Да-а, май почвам да загрявам.
— Не. Той се Смали не само заради нея. Всички го обработваха, защото беше голям и не щеше да им се даде, и си правеше каквото си искаше. Обработваха го така, както обработват сега тебе.
— Кои са те, Вожде? — попита той тихо; изведнъж беше станал сериозен.
— Тия от Системата. С години го обработваха. Понеже той беше много голям, до едно време успяваше да се бори с тях. Те искаха да ни турят да живеем в резервати. Искаха да ни вземат водопадите. И даже влязоха под кожата на някои хора от племето, които също се опитаха да го обработят. В града го биеха в тъмните улички и веднъж му отрязаха косата. О, тия от Системата са големи, много големи. Татко се бори дълго с тях, докато накрая майка ми го направи толкова малък, че той не можеше повече да се бори и вдигна ръце.
Макмърфи мълча продължително. После се надигна на лакът и пак ме погледна, и ме попита защо са го били в тъмните улички, а аз му обясних, че искаха да му покажат какво го чака, та даже и по-лошо, ако не подпише документите, с които да даде всичко на правителството.
— Какво искаха да даде на правителството?
— Всичко. Племето, селото, водопадите…
— А, сега си спомням; говориш за ония водопади, където индианците ловяха сьомга с харпун — преди много години. Да-да. Само че, поне доколкото аз си спомням, на племето му платиха доста добре.
— Те и на него така му обещаваха. А той казваше: „Можете ли да платите на човек за начина, по който живее? — И още: — Можете ли да платите на човек за това, което той е?“ Те не го разбираха. Дори и племето не го разбираше. Всички се трупаха пред вратата ни, стиснали в ръце чековете, и го питаха какво да правят. Молеха го той да вложи парите някъде вместо тях, или да им каже къде да идат, или къде да си купят ферма. Само че той вече беше много малък. И много пиян. Системата го беше смачкала. Тя винаги побеждава. И теб ще те победи. Те не обичат да им се пречка някой толкова голям, колкото Татко, освен ако не е техен човек. Сигурно ти е ясно това, нали?
— Да, май ми е ясно.
— Ето, затова не трябваше да чупиш тоя прозорец. Сега знаят, че си голям. И ще гледат да те обуздаят.
— Като че ли съм кон, а?
— Не, не. Не по тоя начин; ще те пипнат така, че да не можеш да риташ! Те слагат разни неща. Монтират разни неща. Щом те видят, че си голям, и се залавят за работа, инсталират си гадните машини, за да те направят малък, и не спират да те обработват, додето не ти превият врата.
— Шшшт, спокойно, братле.
— А речеш ли да се съпротивляваш, затварят те някъде и те…
— Спокойно, спокойно, Вожде. Успокой топката за малко. Чуха те.
Той легна и притихна. Забелязах, че леглото ми е горещо. Чух скърцане на гумени подметки — черното момче пристигаше с фенерчето си, за да види какъв е тоя шум. Лежахме, без да мърдаме, додето си излезе.
— Накрая той просто се пропи — прошепнах аз. Изглежда, вече не можех да се спра, трябваше да разкажа всичко, каквото смятах за нужно. — Напоследък си го спомням под кедровите дървета, ослепял от пиенето, и когато доближаваше бутилката до устата си, не той смучеше от нея, а тя смучеше от него. Накрая целият се сви, набръчка се и пожълтя, та даже и кучетата не можеха да го познаят. Трябваше да го измъкнем изпод кедрите и да го натоварим на едно пикапче, за да го откараме в Портланд да умре. Не казвам, че те убиват. Него не го убиха. Друго му направиха.