— Вожде, я се виж. Е-хей. К’во ти казах? Вече си пораснал с петнайсет сантиметра.
Засмя се и тръгна по пътеката между креватите към коридора.
От Портланд ще дойдат две курви, за да ни заведат за риба! При тая мисъл едва устисках да лежа до шест и половина, когато светнаха лампите в спалното.
Станах пръв и излязох от спалното, за да проверя дали името ми наистина е в списъка върху таблото до Сестринската стая. СПИСЪК НА ЖЕЛАЕЩИТЕ ДА ОТИДАТ ЗА РИБА, това пишеше най-отгоре с големи печатни букви. Пръв се беше записал Макмърфи, а веднага след него Били Бибит. Трети номер беше Хардинг, четвърти — Фредриксън, и така до номер десет, срещу който още никой не се беше подписал. Името ми го имаше; беше последно, срещу номер девет. Значи, наистина ще изляза от болницата и ще плувам на рибарска лодка заедно с две курви; трябваше да си го повтарям непрекъснато, за да повярвам.
Трите черни момчета се пъхнаха пред мен и проточиха сивите си пръсти по списъка, за да го прочетат, стигнаха до мойто име и се обърнаха към мен ухилени.
— Я, кой ли е подписал Вожда Бромдън за тая щуротия? Индианците не могат да пишат.
— А да не мислиш пък, че могат да четат?
При всяко тяхно движение прясно колосаните корави ръкави на белите им дрехи шумоляха като хартиени криле. Те ми се смееха, а аз се правех на глух, правех се, че нищо не знам. Само че когато се опитаха да ми натикат в ръцете една метла, за да им свърша аз работата в коридора, обърнах се и си влязох в спалното, казах си — да вървят по дяволите. Когато един мъж ще ходи за риба с две курви от Портланд, той не трябва да се занимава с такива глупости.
Малко се уплаших, дето се връцнах така, дотогава винаги се бях подчинявал на заповедите им. Обърнах се и ги видях, че идват след мен с метлата. Сигурно щяха да влязат в спалното и да ме спипат, ако не беше Макмърфи, който вдигаше страхотна гюрултия — хвърчеше между леглата, ревеше, колкото му глас държи, и шибаше с един пешкир записалите се за излета — та черните момчета решиха, че спалното може би не е чак толкова безопасна територия и не си струва да нахлуват в нея само за да измъкнат някого си да помете малко в коридора.
Макмърфи беше нахлупил шапката до очите си, та да прилича на капитан, а татуировките, които се подаваха изпод ръкавите на фланелката му, бяха направени в Сингапур, Той ходеше наперено, сякаш се намираше на палубата на кораб, и свиреше в ръката си, сякаш надуваше боцманска свирка.
— Момчета, на палубата, хайде, по-живо, че да не ви прокарам всичките под кила, от носа до кърмата!
Избарабани по нощното шкафче до леглото на Хардинг.
— Раз, два, три, потегляме! Дръж курса. На палубата. Хайде ставай, не се размотавай!
Забеляза ме до вратата, втурна се към мене и ме потупа по гърба, като че бях тъпан.
— Вижте го Големия Вожд; ето ви един истински моряк и рибар. Още в зори е станал да търси червейчета за стръв. Вземете пример от него, нещастни новаци. На палубата. Днес е велик ден! Стига спане, напред към морето!
Острите мърмореха, проклинаха го и него, и пешкира му. Хрониците се събудиха и взеха да въртят глави, сини-посинели от липсата на кръв, тъй като чаршафите ги стягаха много силно през гърдите; огледаха цялото помещение и накрая спряха на мене насълзените си отслабнали очи, замислено-тъжните им лица изразяваха любопитство. Лежаха и ме наблюдаваха, докато обличах топлите дрехи, а на мен ми беше неловко, чувствах се леко гузен. Те някак си разбираха, че единствен аз от всички Хроници съм избран да ида на екскурзията. Наблюдаваха ме, тия старци, от години приковани към инвалидните столове, с катетри, проточили се между краката им като някакви пълзящи растения, като корени, които ги заклещваха на едно място до края на живота им, наблюдаваха ме и инстинктивно схващаха, че аз отивам. И все още бяха в състояние да завиждат, че отивам аз, а не те. Усещаха какво става, защото толкова отдавна бяха престанали да бъдат истински хора, че старите животински инстинкти бяха в чели връх в тях (дъртите Хроници се събуждат понякога нощем, преди още другите да са разбрали, че в спалното има умрял, отмятат глави назад и започват да вият), но и можеха да изпитат завист, тъй като у тях все пак бе останало нещо човешко и те си спомняха какво е било преди.
Макмърфи излезе да хвърли едно око на списъка, върна се и се опита да придума поне още един Остър да се запише, тръгна из спалното, като риташе краката на леглата, в които все още се излежаваше някой, покрил главата си с чаршафа, убеждаваше ги каква голяма работа било това да попаднеш в ноктите на морската буря, морето да бучи наоколо ти и… йо-хо-хо и бутилка ром.