— Хайде, мързеливци, още един моряк ми трябва, за да попълним екипажа, хайде, дявол ви взел, още един доброволец…
Но не можа да предума никого. Старшата ги беше изплашила всичките с приказките си за това колко било бурно морето напоследък и колко много лодки били потънали. Вече си мислехме, че никой друг няма да се навие, когато половин час по-късно, както чакахме на опашка да отворят трапезарията за закуска, до Макмърфи се доближи Джордж Сорънсън.
Високият беззъб възлест стар швед, когото черните момчета наричаха Джордж Чистника, понеже беше побъркан по хигиената, се дотътрузи до трапезарията, силно изпънал тялото си назад, така че краката му вървяха много пред главата му (той все се дърпаше така назад, та лицето му да е колкото може по-далеч от човека, с когото говореше), спря пред Макмърфи и измърмори нещо в шепата си. Джордж беше много срамежлив. Очите му бяха дълбоко хлътнали под веждите и не се виждаха, а останалата част от лицето си беше почти закрил с голямата си длан. Главата му се люшкаше като враньо гнездо навръх върлинестия му гръбнак. Той мърмори в шепата си, мърмори, докато накрая Макмърфи се присегна и дръпна ръката му, та думите да могат да излизат.
— Е, Джордж, кажи сега к’во има?
— Ами, за червеите — измънка той. — Няма да ви свършат работа, не стават за сьомгата.
— Тъй ли? — учуди се Макмърфи. — Червеите ли? Може и да си прав, Джордж, само че най-напред ми кажи за какви червеи говориш.
— Нали преди малко те чух като каза, че мистър Бромдън търси червеи за стръв.
— А да, сега си спомням, татенце.
— Та затуй ти казвам, че с тия червеи нищо няма да хванете. Тоя месец е най-добрият за сьомгата, ами да. Само че ще ви трябва херинга. Ами да. Хванете си малко херинга и нея вземете за стръв, пък тогава да видиш к’во става.
Гласът му се извисяваше в края на всяко изречение — к’во става? — сякаш задаваше въпрос. Той кимна веднъж-дваж към Макмърфи с масивната си брадичка, която беше търкал толкова яростно сутринта, че едва не й беше смъкнал кожата, после се завъртя и се насочи към края на опашката. Макмърфи извика след него.
— Хей, Джордж, я чакай малко; така, както говориш, май разбираш от риболов, а?
Джордж се обърна и се потътра обратно към Макмърфи, сега вече тъй се беше наклонил назад, че краката му сякаш плуваха пред него.
— Ами да, разбирам. Двайсет и пет години съм се бъхтил по траулерите, от залива Хаф Мун до пролива Пюджит. Двайсет и пет години съм ловил риба — преди да стана толкоз мръсен.
И той протегна към нас ръцете си, за да ги видим какви са мръсни. Всички се наведохме и погледнахме. Аз самият не ги виждах да са мръсни, но затова пък видях белезите, издълбани в белите му длани от километрите въже, които е изтеглял от морето. Той ни остави да погледаме ръцете му минута-две, после ги сви и ги отдръпна, скри ги в горнището на пижамата си, сякаш дори само с гледане можехме да ги изцапаме, и се ухили на Макмърфи — венците му се белееха като осолено месо.
— Да знаеш само каква лодка имах, дванайсет метра дълга, ама газеше три и шейсет и беше от най-здравото тиково и дъбово дърво. — Той се залюшка напред-назад, та чак ни се стори, че подът се клати. — Лодка и половина, ти казвам!
И понечи да се обърне, но Макмърфи пак го спря.
— Джордж, по дяволите, защо не каза, че си рибар?! Аз тука ви кандърдисвам за тая експедиция, като че съм Царят на моретата, ама между нас да си остане, качвал съм се единствено на военния кораб „Мисури“, пък колкото до рибата, знам само, че предпочитам да я ям, отколкото да я чистя.
— О, чистенето е лесно, трябва само някой да ти покаже.
— За Бога, Джордж, ти ще ни бъдеш капитанът; ние ще бъдем твоят екипаж.
Джордж се отдръпна още повече назад и поклати глава.
— А, не, тия лодки сега са ужасно мръсни — всичко е ужасно мръсно.
— Глупости. Нашта лодка е специално стерилизирана, от носа до кърмата, блести като кучешки зъб. Няма да се изцапаш, Джордж, защото ще бъдеш капитанът. Даже стръв няма да слагаш на въдиците; ще бъдеш само нашият капитан и ще ни даваш заповеди на нас, сухоземните плъхове, съгласен ли си?
Като го гледах Джордж как кърши ръце под горнището на пижамата си, разбрах, че тая работа го блазни, но той все повтаряше, че го е страх да не се изцапа. Какво ли не му приказва Макмърфи, та дано го придума, но Джордж все клатеше глава. Изведнъж ключът на Старшата щракна в ключалката на вратата към трапезарията; тя се появи на прага със своята камъшитена чанта на изненадите и затрака с токчетата си покрай редицата от хора, като поздравяваше всеки един със своята автоматична усмивка и с добро утро. Макмърфи забеляза, че Джордж се отдръпна още повече от нея и свъси вежди. Той я изчака да отмине, наклони глава на една страна и погледна Джордж право в очите.