— Джордж, ти какво мислиш за това, дето го говореше сестрата, че морето било лошо, че плаването щяло да бъде много опасно?
— Е, то се знае, понякога морето е бурно, страшно бурно.
Макмърфи погледна към сестрата, която тъкмо изчезваше в Сестринската стая, после пак към Джордж. Джордж още повече закърши ръце под горнището на пижамата си и огледа безмълвните лица, които го наблюдаваха.
— Мамка му! — извика той изведнъж. — Ама ти какво, да не си мислиш, че тя ме е уплашила с морето? Така ли си мислиш, а?
— О, не, Джордж, Само си мислех, че ако не дойдеш с нас и стане някоя страхотна буря, ние сигурно ще се издавим до един, нали разбираш? Вече ти казах, че не разбирам нищо от лодки, а сега ще ти призная още нещо: нали му казах на доктора, че тия двете жени, дето ще дойдат да ни вземат, са мои лели, моряшки вдовици. Само че, честно казано, те и двете умеят да пътешестват единствено по як цимент Ако стане нещо в морето, ще ни помогнат толкова, колкото и самият аз. Ние имаме нужда от теб, Джордж, — Той дръпна от цигарата си и попита. — Между другото, имаш ли десет долара?
Джордж поклати глава.
— Е, да, сигурно нямаш. Какво пък, много важно, и без това отдавна се простих с мисълта да спечеля някоя и друга пара. Дръж, — Той извади молив от джоба на зеленото си горнище, избърса го в полите му и го подаде на Джордж. — Стани наш капитан и ще те приемем само за пет долара.
Джордж ни огледа пак, като бърчеше нерешително голямото си чело. Накрая оголи венците си в избеляла усмивка и посегна за молива. „Мамка му“, извика, и с молива в ръка тръгна да се запише на последното място в списъка. След закуската Макмърфи се спря в коридора и до името на Джордж написа, с печатни букви — КАП.
Курвите закъсняха. Вече бяхме почнали да си мислим, че въобще няма да дойдат, когато Макмърфи нададе вик от прозореца и ние всички се втурнахме натам. Той каза, че това са те, но вместо двете коли, на които разчитахме, видяхме една и само една жена. Макмърфи й викна през мрежата, когато тя спря на паркинга, и момичето хукна направо през тревата към нашето отделение.
Не бяхме се и надявали, че ще е толкова млада и хубава. Всички вече бяха разбрали, че ще дойдат курви, а не лели, и очакваха какво ли не. Някои от набожните не бяха особено възхитени. Но сега, като я гледахме как тича леко-леко през тревата, с тия нейни зелени очи, с тая нейна коса, вързана на върха на главата й на конска опашка, която при всяка нейна крачка подскачаше на слънцето като медна пружина, всички ние си мислехме само едно — че тя е момиче, жена, която просто не е облечена в бяло от главата до петите, сякаш е покрита със скреж; а пък как си изкарва хляба, това няма никакво значение.
Тя изтича до мрежата, зад която стоеше Макмърфи, вкопчи се в нея с пръсти и се издърпа нагоре. Беше се задъхала от тичането и при всяко поемане на въздух сякаш щеше да литне през мрежата. Лекичко подсмърчаше.
— Макмърфи, проклетнико…
— Хайде, хайде. Къде е Сандра?
— Тя се върза и не можа да дойде. Ами ти, проклетнико, как си?
— Как така се върза!
— Истината е, че нашта Санди се омъжи — момичето избърса носа си и се изкиска. — Помниш ли Арти Гилфилиън от Бийвъртън? На сбирките все пристигаше с по някоя гадост в джоба, я змия, я бяла мишка, или някаква подобна глупост. Абе, луд човек…
— О, Господи! — простена Макмърфи. — Канди, мила моя, е как да напъхам сега десет човека в един-единствен смрадлив форд? Как си го представят това Сандра и тая нейна бийвъртънска змия, а?
Момичето се приготви да му отговори нещо, но точно в тоя момент високоговорителят щракна от тавана и гласът на Старшата каза на Макмърфи, че ако желае да говори с приятелката си, тя трябва да се запише на главния вход, както му е редът, а не да безпокои цялата болница. Момичето се отлепи от мрежата и тръгна към главния вход, а Макмърфи се отмести от прозореца, пльосна се на един стол в ъгъла и провеси нос.
— По дяволите — изруга той.
Ниското черно момче пусна момичето в отделението и забрави да заключи вратата след нея (бас държа, че после са му трили сол на главата). Олюлявайки бедра, момичето мина по коридора покрай Сестринската стая, откъдето всичките сестри дружно се опитаха да смръзнат походката й с ледения си поглед, и влезе в дневната, на няколко крачки преди доктора. Той беше понесъл някакви документи към Сестринската стая, погледна я нея, после документите, после пак нея и взе да рови с две ръце за очилата си.
Когато стигна до средата на стаята, тя спря и се видя заобиколена от четирийсет зяпнали я мъже в зелени дрехи; толкова беше тихо, че се чуваше как ни къркорят стомасите, а откъм редицата на Хрониците — как отскачат катетрите.