Тя постоя така, додето открие с очи Макмърфи, тъй че всички можахме да я огледаме добре. Над главата й, близо до тавана, се виеше стълбче синкав дим; според мен апаратите в цялото отделение бяха прегорели, опитвайки се да се нагодят към това внезапно нахълтало при нас момиче — снели са електронни показания от нея и са изчислили, че не са пригодени да боравят с подобно нещо; затова просто са изгорели, сякаш са се самоубили.
Тя носеше памучна фланелка, като тая на Макмърфи, само че много по-малка, бели платнени обувки и джинси, отрязани над коленете, та да може да движи по-свободно краката си — доста оскъден материал, като се има предвид какво трябваше да скрие. Много мъже сигурно са я виждали и още по-малко облечена, но при тия обстоятелства тя някак, без да ще, взе да се върти смутено като ученичка на сцена. Гледахме я, без да продумаме. Само Мартини прошепна, че могат да се прочетат датите върху монетите в джобовете й, толкова са й тесни джинсите, ама той беше по-близо и виждаше по-добре от другите.
Пръв се обади Били Бибит, макар че не каза нищо, а само подсвирна с уста тихичко, почти болезнено, с което я описа по-добре, отколкото с думи. Тя се засмя и му благодари, а той така се изчерви, че и тя се изчерви и пак се засмя. Това раздвижи обстановката. Острите я награчиха, като се опитваха да я заговорят всичките наведнъж. Докторът дърпаше Хардинг за дрехата и го питаше коя е тази. Макмърфи стана от стола си и разбута тълпата, за да стигне до нея; като го видя, тя се хвърли на врата му и извика „Макмърфи, проклетнико“, а после се смути и пак се изчерви. Когато се изчервеше, изглеждаше най-много на шестнайсет или седемнайсет, честен кръст.
Макмърфи ни я представи и тя се ръкува с всекиго поотделно. Когато стигна до Били, пак му благодари за подсвирването, Старшата дойде в дневната и с вечната си усмивка попита Макмърфи как смята да ни вмъкне всичките в една кола, а той я попита не може ли да заеме някоя служебна кола, която сам да кара; сестрата, разбира се, му цитира правилото, което забраняваше това. Каза, че ако не намерим друг шофьор, който да подпише, че поема отговорността върху себе си, половината от нас ще трябва да останат. Макмърфи й обясни, че в такъв случай той ще трябва да даде петдесет долара от собствения си джоб, за да плати разноските; ще трябва да върне парите на ония, които няма да дойдат.
— Тогава можете да отложите екскурзията и да върнете всичките пари — рече тя.
— Вече съм наел лодката; дал съм на човека седемдесет долара от моите собствени пари.
— Седемдесет долара ли? Доколкото си спомням, мистър Макмърфи, вие казахте на пациентите, че за това пътуване ще трябва да съберете сто долара, като дадете и десет от себе си.
— Включвам и бензина в двете посоки.
— И все пак той не струва трийсет долара, нали?
Тя му се усмихна мило-мило и зачака. Той разпери ръце и погледна към тавана.
— Ей, не изпускате случай, мис Окръжен Прокурор! Добре де, остатъка щях да задържа се себе си. Мисля, че това им беше ясно и на момчетата. Исках да поспечеля нещо, задето толкова тичах да…
— Но плановете ви пропаднаха — каза тя. Още му се усмихваше, изпълнена със съчувствие. — Е, Рандъл, вашите финансови спекулации не могат винаги да бъдат успешни, макар че всъщност досега имахте доста късмет в това отношение. — Тя се замисли, явно, че се сети за нещо, за което по-късно щяхме да научим повече. — Да. От всички Остри сте получавали бележки, че ви дължат пари за едно или за друго, така че според мен можете да понесете това малко поражение.
И изведнъж млъкна. Забеляза, че Макмърфи въобще и не я слуша. Той наблюдаваше доктора. А докторът зяпаше фланелката на момичето така, сякаш за него на света нищо друго не съществуваше. Широка усмивка заигра по лицето му, като съзерцаваше транса на доктора. Побутна шапката си назад, тръгна към доктора и постави ръка на рамото му; докторът се стресна.
— Доктор Спийви, за Бога, ти виждал ли си как кълве сьомгата? Това е една от най-чудесните гледки на седемте морета. Канди, мила, защо не му разкажеш на доктора как се лови риба в дълбоки води и тъй нататък…
Само след две минути, благодарение на съюзените усилия на Макмърфи и момичето, докторът отиде да заключи кабинета си и се върна обратно, като тъпчеше някакви документи в куфарчето си.
— Вземам си работа за лодката — обясни той на сестрата и я отмина толкова бързо, че тя нямаше възможност да му каже нищо; останалата част от екипажа го последвахме, като се хилехме на Старшата, застанала на вратата на Сестринската стая.