Острите, които нямаше да дойдат с нас, се струпаха при прага на дневната и ни заръчаха да донесем рибата очистена, а Елис измъкна ръцете си от гвоздеите на стената, стисна китката на Били и му каза да стане ловец на човеци.
А Били, вперил очи в медните капси по джинсите на момичето, което тъкмо излизаше от дневната, му каза да си гледа работата с това „ловец на човеци“, И ни настигна при входа; ниското черно момче ни отвори да излезем и заключи вратата зад нас, а ние останахме навън, на открито.
Слънцето надничаше между облаците и придаваше розов оттенък на тухлената болнична фасада. Лек ветрец отронваше де що листа бяха останали по дърветата и ги трупаше на спретната купчинка до телената ограда. От време на време на оградата кацаха малки кафяви птички; щом някое снопче листа я разклатеше, птичките отлитаха ведно с вятъра. В първия миг човек би си помислил, че, удряйки се в оградата, листата се превръщат в птички и хвръкват.
Беше хубав есенен ден, изпълнен с мириса на дим от дърва, с крясъците на деца, които ритат топка, е пърпоренето на малки самолети, и всички би трябвало да сме щастливи, че сме навън в такъв ден. Когато обаче докторът отиде да си докара колата, ние се скупчихме на мълчалива групичка с ръце в джобовете. Мълчалива групичка, наблюдаваща хората от града, които на път за работа намаляваха скоростта на колите си, за да позяпат тия лудите в зелените дрехи. Макмърфи забеляза колко ни е неловко и се опита да ни вдигне настроението, взе да пуска шеги и да се закача с момичето, но това, не знам защо, само ни накара да се почувстваме още по-зле. Всеки си мислеше колко лесно би било да се върне в отделението и да каже, че сестрата е била права; при такъв вятър морето ще е доста бурно.
Докторът пристигна, натоварихме се и потеглихме; аз, Джордж, Хардинг и Били Бибит в колата с Макмърфи и момичето Канди; Фредриксън, Сифелт, Сканлън, Мартини, Тейдъм и Грегъри зад нас, в колата на доктора. Никой не продумваше. На около километър и половина от болницата нашата кола спря при една бензиностанция; докторът ни последва. Той излезе пръв и отвътре веднага изскочи ухилен собственикът, като изтриваше ръцете си в един парцал. После спря да се хили и отмина доктора, за да види какво е това вътре в тия коли. Сбърчи чело и се отдръпна назад, като продължи да си бърше ръцете в омазнения парцал. Докторът дръпна нервно човека за ръкава, извади десет долара и му ги натика в ръцете така, сякаш садеше стръкче пипер.
— Ъ-ъ… може ли да напълните и двата резервоара с обикновен? — попита докторът. И той като всички останали се чувстваше неловко извън болницата. — Може ли, а?
— Тия униформи да не са от оная болница, дето е малко по-нататък? — попита на свой ред човекът. Той се огледа да види дали няма наблизо някой гаечен ключ, или нещо подобно. Накрая отстъпи към една купчина празни бутилки от газирани напитки. — Хей, момчета, ама вие да не сте от лудницата?
Докторът затърси очилата си и също ни погледна, сякаш едва сега забеляза, че сме с болнични дрехи.
— Да. Тоест, не. Ние, те са от лудницата, но са работници, а не болни, ами да. Работници.
Човекът присви очи, погледна доктора, после нас и отиде да говори със съдружника си, който беше отзад в сервиза. Двамата си зашепнаха нещо и вторият извика на доктора да каже какви сме; докторът потвърди, че сме работници, и те се разсмяха. По смеха им разбрах, че ще ни продадат бензин — макар и вероятно по-слаб, мръсен, разреден с вода, и на двойна цена, — но от това не ми стана по-добре. Виждах, че всички се чувстват много зле. Думите на доктора ни скапаха съвсем — не толкова заради лъжата, колкото заради истината.
Вторият собственик се приближи до доктора и го попита ухилен:
— Каза, че искаш супер, така ли, сър? Готово! Ако искаш да проверим и маслените филтри и чистачките, а? — Той беше по-едър от приятеля си Беше се надвесил над доктора, сякаш му доверяваше някаква тайна. — Ако щеш вярвай, но осемдесет и осем процента от колите по пътищата имат нужда от нови маслени филтри и нови чистачки!
Усмивката му беше почерняла от нагар, заради това, дето години наред беше дъвкал светите със зъби, Продължаваше да стои така надвесен над доктора, притесняваше го с усмивката си и го чакаше да разбере, че няма друг избор.
— Освен това, как са твоите работници със слънчевите очила? Имаме чудесни „Полароид“.
Докторът видя, че няма да може да се измъкне. Но в секундата, когато отваряше уста, за да се предаде и каже — „да“, да се съгласи на всичко, се чу някакво бръмчене и гюрукът на нашата кола започна да се събира. Макмърфи ругаеше и се бореше с гофрирания капак, мъчеше се да го сгъне по-бързо, отколкото позволяваше механизмът. Така блъскаше и джасаше бавно движещия се гюрук, че на всички им стана ясно колко е ядосан; руга го и го бъхти здравата, а когато най-после успя да го свие, изскочи навън направо отгоре, над главата на момичето и над вратата на колата. Застана между доктора и човека от бензиностанцията, когато погледна право в черната уста.