Били продупчи една бирена консерва за момичето и то така го шашардиса с ясната си усмивка и със своето „Благодаря ти, Били“, че той взе да отваря бири за всички ни подред.
А през това време ония двамата глупаци се суетяха по плочника с ръце отзад.
Седях и си посръбвах бира, чувствах се прекрасно; чувах как бирата преминава през тялото ми — „з-з-з-з-т, з-з-з-з-т, з-з-з-з-т“, ето така. Бях забравил, че може да има такива чудесни звуци и вкусове като звука и вкуса на бирата, когато я пиеш. Отпих нова яка глътка и се огледах, за да видя какво още съм забравил за тези двайсет години.
— Е-хей! — извика Макмърфи, като изтика момичето от кормилото и го залепи до Били. — Я го вижте Големия Вожд как се налива с огнена вода! — И изстреля колата на пътя, а докторът, за да не изостане, така натисна газта, че чак гумите му изскърцаха.
Макмърфи ни показа какво може да се постигне с малко повече бабаитство и дързост и ние си мислехме, че сме се научили как да ги използваме. През целия път до морето се забавлявахме, като се правехме на смели. Когато на червена светлина хората се зазяпваха в нас и в зелените ни дрехи, ние правехме същото като него, излъчвахме се и си давахме вид на много силни и опасни, лепвахме по една широка усмивка на лицата си и на свой ред така упорито се зазяпвахме в тях, че моторите им загасваха, слънцето изпъстряше прозорците им и те не мръдваха от местата си дори след като се сменеше светофарът, страшно уплашени от това, дето само преди секунда, няма и на метър от тях, беше спряла такава свирепа банда маймуни, без да се вижда помощ отникъде.
А Макмърфи продължаваше да води нашата дружина към морето.
Макмърфи сигурно знаеше най-добре от всички, че тоя наш наперен вид е само показ, тъй като той все още не можеше да накара никого да се разсмее истински. Може би не разбираше защо пък да не сме в състояние да се смеем, но във всеки случай на него му беше ясно, че човек не е действително силен, щом не вижда смешната страна на нещата. Всъщност той така упорито се стараеше да ни покаже смешната страна на нещата, че аз даже си виках дали пък не остава сляп за другата страна, дали пък е неспособен да види кое е онова, дето така ни пари в стомасите и изгаря смеха ни. Може би и момчетата не го виждаха, а само усещаха от всички посоки действието на различните лъчи и честоти, насочени така, че да достигат всекиго и да го пречупят, може би само усещаха, че Системата работи — аз обаче го виждах.
Така както човек вижда промяната у някого, с когото не е бил заедно дълго време, докато другите, които го срещат непрекъснато, ден след ден, не могат да доловят промяната, понеже е постепенна. По цялото крайбрежие виждах следите от това, което беше направила Системата от времето, когато за последен път бях пътувал така, неща като например — влак, който спира на някаква гара и изсипва цял куп мъже в еднакви костюми и шапки от един калъп, изсипва ги като люпило напълно еднакви насекоми, полуживи същества, които, „фт-фт-фт“, слизат от последния вагон, после надува свирката си и потегля през унищожената земя, за да изръси някъде другаде ново люпило.
Или такива неща като петте хиляди къщи, излезли съвсем еднакви от една и съща машина и подредени по хълмовете край града, при това толкова пресни от фабриката, че все още бяха навързани една за друга като наденици или като табелата, която гласеше: „Свийте си гнездо в Уест Хоумс. За ветераните от войната — без първоначална вноска!“, или като игрището в подножието на хълмовете, заобиколено от телена ограда, до която имаше друга табела с надпис „Училище за момчета «Св. Лука»“ — по обширната чакълеста площ играеха на дръпни-падни пет хиляди хлапета в зелени кадифени панталони, бели ризи и зелени пуловери. Редицата се мяташе, извиваше се и подскачаше като змия, и при всяко дръпване малкото момче от края изхвърчаваше и се затъркулваше към оградата като трън. При всяко дръпване. И винаги беше същото момченце, все същото.
Всичките тия пет хиляди деца живееха в петте хиляди къщи, собственост на ония мъже, които слязоха от влака. Къщите така си приличаха, че децата често бъркаха и се прибираха в други домове, при други семейства. Никой не забелязваше това. Те вечеряха и си лягаха да спят. Забелязваха единствено малкия хлапак от края на редицата Той винаги беше толкова изподраскан и изранен, че където и да отидеше, си личеше, че не е на място. Той също не можеше да се отпусне и да се засмее. Страшно е трудно да се смееш, когато усещаш лъчите, които идват от всяка профучаваща кола, от всяка отмината къща.