— Ние можем дори да си имаме лобисти във Вашингтон — казва Хардинг, — представители на Организацията на психичноболните. Групи за оказване на влияние. Представете си огромни афиши по магистралите, а на тях дърдорещ шизофреник управлява булдозер и с дръзки червени и зелени букви е написано: „Давайте работа на Лудите.“ Чака ни розово бъдеще, господа.
Минахме по един мост на река Сюслоу. Из въздуха се носеше лека мъгла, тъй че като подложех езика си на вятъра, усещах вкуса на морето, преди още да сме го видели. Всички знаеха, че вече наближаваме и до пристанището никой не продума.
Капитанът, дето трябваше да ни изведе в морето, имаше плешива, металносива глава, която стърчеше от черното му поло като дулото на немска подводница; от устата му висеше изгаснала пура, която той насочи към нас. Застанал до Макмърфи на дървения кей, капитанът му говореше и гледаше морето. Зад него, с няколко стъпала по-нагоре, на една пейка пред павилиончето за рибарски принадлежности седяха седем-осем мъже по винтяги. Капитанът говореше високо, като се обръщаше ту към безделниците от едната му страна, ту към Макмърфи от другата му страна, и изстрелваше металния си глас някъде помежду им.
— Не ме интересува. Казах ти го изрично в писмото. Ако нямате официален документ, който да ме освобождава от отговорност, не тръгвам. — Кръглата глава се завъртя в дулото на пуловера му, прицелвайки се с пурата към нас — Я ги погледни каква са банда. Току-виж, в морето взели да скачат през борда като плъхове. И после роднините им ще ме съдят и ще има да плащам до сто и едно. Не, не мога да рискувам.
Макмърфи обясни, че другото момиче трябвало да уреди всичките тези документи в Портланд. Един от ония пред павилиончето се провикна: „Какво друго момиче? Тая русичката не може ли да ви оправи всичките?“ Макмърфи не му обърна внимание и продължи да спори с капитана, но Канди явно се ядоса. Ония пред павилиончето й се хилеха похотливо и току долепяха глави да си шушукат. Всички ние, та дори и докторът, забелязахме тая работа и ни стана срамно, че не правим нищо. Вече не бяхме такива наперени, както на бензиностанцията.
Като видя, че с капитана няма да стигне доникъде, Макмърфи престана да спори, огледа се и прокара ръка през косата си.
— Коя лодка е за нас?
— Онази там. „Чучулигата“. Само че никой от вас да не е стъпил на нея, докато не получа документите. Никой.
— Ама ти какво мислиш, че съм наел лодката само за да висим цял ден на кея ида я зяпаме как се поклаща във водата? — попита Макмърфи. — Имаш ли телефон в павилиончето? Сега ще изясним тая работа.
Те се изкачиха по стъпалата и влязоха в павилиончето, а нас ни оставиха скупчени един до друг, заедно с бандата безделници, които ни зяпаха и коментираха, хихикаха и се ръгаха в ребрата. Вятърът люшкаше закотвените лодки, блъскаше ги в мокрите гуми по протежение на пристана и те издаваха такъв звук; сякаш ни се присмиваха. Водата се кикотеше под дъските, а табелата над вратата на павилиончето с надпис „Морски услуги, КАП. БЛОК“, писукаше и скърцаше, клатушкана от вятъра на ръждясалите си кукички. Мидите, залепнали за коловете на метър и двайсет над водата, по линията на прилива, свистяха и пукаха на слънцето.
Задуха остър и студен вятър, Били Бибит си съблече горнището и го даде на момичето, а тя го наметна върху тъничката си фланелка. Един от безделниците току се провикваше отгоре:
— Хей, русичката, какво им харесваш на тия смахнатите?
Устните на мъжа имаха цвета на бъбрек, а торбичките под очите му бяха алени от вятъра.
— Хей, русичката — не спираше да вика той със своя писклив, изморен глас, — хей, русичката… хей, русичката… хей, русичката…
Ние се скупчихме още по-близо един до друг, за да се пазим от вятъра.
— Хей, русичката, я кажи тебе за какво те тикнаха в болницата?
— Ама не бе, Пърс, тя не е луда, с нея ги лекуват!
— Така ли, маце? Лекуват ли ги с тебе, а? Кажи де, хей, русичката?
Тя вдигна глава и ни попита с поглед къде е оная наперена дружина от пътя и защо не кажем нещо да я защитим? Никой не искаше да отвърне на погледа й. Цялата наша наперена сила просто се беше изкачила по стъпалата, преметнала ръка през раменете на плешивия капитан.
Тя вдигна яката на дрехата около врата си, притисна лакти до тялото си и се отдалечи от нас, отиде до самия край на кея. Никой не тръгна след нея. Били Бибит трепереше от студа и хапеше устни. Мъжете пред павилиончето пак си прошепнаха нещо и се разпискаха гръмогласно.