— Питай я, Пърс, айде де.
— Хей, маце, ти имаш ли документ, че не носиш отговорност за тях, а? Разбрах, че ако някой от тия падне във водата и се удави, роднините му могат да те съдят. Ти въобще помисли ли за това, а? Я по-добре остани с нас.
— Ами да, маце, моите роднини няма да те съдят. Обещавам. Оставай с нас, и толкоз.
Струваше ми се, че кеят потъва във водата от срам и краката ми се намокрят. Не, не бяхме ние за навън, за пред хора. Жадувах Макмърфи да излезе от павилиончето и да ги наругае тия здравата, а после да ни върне пак там, където ни беше мястото.
Мъжът с устните с цвят на бъбрек сви ножа си, изправи се и изтръска стърготините от скута си. После тръгна към стъпалата.
— Айде, айде, маце, за какво са ти тия ахмаци?
Тя се обърна и го погледна от другия край на кея, после погледна нас, и явно се замисли над предложението му, когато вратата на павилиончето се отвори и Макмърфи излезе, разбута ги ония с винтягите и заслиза по стълбите.
— Екипаж, качвай се, уредихме работата! Лодката е готова, заредена е с бензин, на борда има стръв и бира.
Той шляпна Били по тила, изкара няколко танцови стъпки и се залови да отвързва въжетата от пилоните.
— Нашият приятел, капитан Блок, още говори по телефона, но веднага щом дойде, тръгваме, Джордж, я да те видим можеш ли да загрееш мотора. Сканлън, вие двамата с Хардинг развържете онова въже. Канди! Какво правиш чак там? Хайде, душа, потегляме!
Натикахме се в лодката, готови на всичко, само и само да се махнем от тия гадове пред павилиончето. Били подаде ръка на момичето да се качи в лодката. Джордж взе да мънка нещо пред контролното табло на мостика, като сочеше на Макмърфи кои бутони да натисне или завърти.
— Тия лодки се люшкат страшно, само са за повръщане, ама инак се управляват много лесно, все едно автомобил — обясни той на Макмърфи.
Докторът се колебаеше дали да се качи в лодката и погледна към безделниците, които се бяха скупчили в горния край на стълбите.
— Рандъл, не мислите ли, че ще е по-добре да почакаме… докато капитанът…
Макмърфи го хвана за реверите, вдигна го от кея и го прехвърли в лодката като малко момченце.
— Да почакаме, докато капитанът какво, а, докторе? — Той се изсмя, като да беше пиян, и продължи с възбуден, нервен глас. — Да почакаме, докато капитанът излезе и ни каже, че телефонният номер, дето му го дадох, е на един нощен приют в Портланд? Това ли искаш, а? Айде, Джордж, дявол те взел; залавяй се за работа и ни измъквай оттука! Сифелт! Освободи онова въже и да тръгваме. Айде, Джордж…
Моторът изпърпори и загасна, пак изпърпори, сякаш си прочистваше гърлото, и зарева с пълен глас.
— Е-хей! Тръгнахме. Давай газ, Джордж. Всички да са готови за отблъскване на неприятеля!
Откъм задницата на лодката изригна бяла струя вода и пушек, вратата на павилиончето изтряска, главата на капитана изхвърча през нея и полетя надолу по стълбите, влачейки след себе си не само неговото собствено тяло, но и телата на другите осем мъже. Те се стовариха на кея и спряха досами кипящата пяна, която изплиска краката им, когато Джордж извъртя голямата лодка и я отдели от кея; пред нас остана само морето.
Внезапният завой на лодката събори Канди на колене и Били й помогна да стане, като се опитваше същевременно да й се извини, задето се беше държал така на кея. Макмърфи слезе от мостика и ги попита не искат ли двамата да се усамотят, за да си поприказват за едно време. Канди погледна Били, но той само поклати глава и взе да пелтечи. Макмърфи каза, че в такъв случай той ще слезе долу с Канди, за да проверят да не би лодката да пропуска отнякъде, а пък ние за малко да се оправяме сами. Той застана пред вратата на каютата, отдаде поздрав и ни смигна, назначи Джордж за капитан, а Хардинг за негов помощник, извика „Продължавай занятията!“ и изчезна след момичето в каютата.
Вятърът;стихна, слънцето се издигна по-нависоко и посребри източната част на тъмнозелените вълни. Джордж устреми лодката към открито море с пълен газ, кеят и павилиончето оставаха все по-назад и по-назад от нас. Когато отминахме вълнолома и последната черна скала, усетих как ме завладява някаква огромно спокойствие, спокойствие, което се усилваше, колкото по-назад от нас оставаше сушата.
Няколко минути момчетата говориха възбудено за отмъкването на лодката, но сега и те се умълчаха. По някое време вратата на каютата се открехна толкова, колкото една ръка да избута отвътре каса с бира. Били отвори за всекиго по една с отварачката, която намери в кутията за инструменти, и ни ги подаде. Пиехме бира и наблюдавахме изчезващата суша.