След като изминахме около два километра, Джордж намали скоростта до, както той я нарече, „риболовна“, тури четирима души на четирите въдици в задната част на лодката, а другите се опнахме на слънце върху покрива на каютата или на носа, свалихме си ризите и се зазяпахме в ония четиримата, които се опитваха да натъкмят въдиците си. Хардинг каза, че всеки трябва да държи въдицата, додето клъвне риба, а после да я отстъпи на някой друг, който не е имал тая възможност. Джордж стоеше зад кормилото, взираше се през зацапаното със сол стъкло и им даваше нареждания как да нагласят макарите и кордите, как да закачат херингата за кукичката, колко далеко да хвърлят въдиците и на каква дълбочина:
— На въдица номер четири закачете триста грама тежест — ей сега ще ви покажа как — и ще измъкнем, най-голямата риба, чак от дъното ще я измъкнем, мамка й!
Мартини изтича до борда, надвеси се над него и се взря във водата след кордата на въдицата си. „О, Господи“ възкликна той, но онова, което видя, беше прекалено надълбоко за нас, останалите.
Покрай брега плаваха други лодки, но Джордж не правеше опити да се доближи до тях; отминаваше ги и продължаваше неотклонно напред, към открито море.
— То се знае — каза той. — Ще отидем там, където са рибарските лодки, където е истинската риба.
Покрай нас се плъзгаха вълни, наситеносмарагдови от едната страна и сребърносивкави от другата. Единствените звуци бяха тракането и пръхтенето на мотора, когато вълните се издигаха и заливаха ауспуха, и смешните, самотни крясъци на рошавите черни птички, които плуваха наоколо и се питаха за посоките. Всичко друго тънеше в тишина. Някои от момчетата спяха, други наблюдаваха водата Бяхме плавали почти час, когато върхът на Сифелтовата въдица се изви и потъна във водата.
— Джордж! Господи, Джордж, помагай!
Но Джордж въобще и не смяташе да пипне въдицата; той се ухили и каза на Сифелт да освободи контрата и да вдига върха нагоре, нагоре, додето го извади това чудо!
— Ами ако получа припадък? — извика Сифелт.
— Много просто, ще те закачим на една въдица и ще те използваме вместо стръв — каза Хардинг, — Сега вади това чудо, както ти нареди капитанът, и не мисли за припадъка.
На трийсетина метра зад лодката рибата изскочи от водата и сребърните й люспи блеснаха на слънцето. Сифелт се ококори и така се развълнува от гледката, че пусна края на въдицата си и кордата заподскача по дъното на лодката като ластик.
— Нагоре бе, нали ти казах! Не виждаш ли, че я оставяш да дърпа хоризонтално! Дигай върха нагоре… нагоре! Мамка й, ама я каква е огромна сребърна красавица!
Сифелт беше пребледнял и челюстта му се тресеше, когато накрая предаде въдицата на Фредриксън.
— Но да знаеш, че ако хванеш риба с кукичка в устата, това си е мойта риба!
Аз бях не по-малко развълнуван от останалите. Не бях възнамерявал да ловя риба, но като си припомних с каква стоманена сила може да увисне сьомгата на кордата, слязох от покрива на каютата, облякох си ризата и зачаках да дойде моят ред за въдицата.
Сканлън предложи залог за най-голямата риба и за първата уловена — по половин долар от човек, и едва що прибра парите в джоба си, Били изтегли нещо ужасно, което приличаше на петкилограмова жаба с бодили по нея като таралеж.
— Ама това не е риба — каза Сканлън. — С това не можеш да спечелиш.
— А да не е п-птица?
— Това е морска щука — обясни Джордж. — И си е много хубава за ядене, само да й измъкнеш брадавиците.
Виждаш пи? И това е р-риба П-п-плащай сега.
Били ми връчи свойта въдица, взе си парите и отиде да седне по-близо до каютата, където бяха Макмърфи и момичето, като хвърляше тъжни погледи към затворената врата.
— Ж-ж-жалко, че няма въдици за всички — каза той, облягайки се на каютата.
Седях, държах въдицата и гледах как се влачи кордата след нас. Вдъхвах дълбоко и чувствах, че четирите бири, които бях изпил, дават на късо десетки управляващи проводници вътре в мен: наоколо сребърносивкавите части на вълните трепкаха и проблясваха на слънцето.
Джордж ни извика да погледнем напред, за да видим това, за което сме тръгнали. Аз се наведох, за да погледна, но видях само един голям плаващ дънер и ония черните чайки, които кръжаха и се гмуркаха около него като черни листа, разпилени от вихрушка. Джордж подкара лодката по-бързо към мястото, над което кръжаха птиците, и скоростта повлече въдицата ми така, че вече не бях в състояние да разбера кълве ли нещо, или не.
— Тия приятели, карабатаците, хвърчат след ятата риба-свещ — каза Джордж, без да пуска кормилото. — Това са бели рибки, съвсем малки, колкото пръст. Като ги изсушиш, горят като същинска свещ. Тях ги ядат другите риби. Тъй че щом видиш голямо ято от тия риби-свещ, значи, наблизо има и сьомга.