— А другата акция за къде е? — осведоми се Джейк.
— Джо Уагнър ще търси камиони по Маршрут N l — отговори Ейб.
— А А-6Б?
— Тази вечер сте без тях — каза Ейб.
Добре! Значи никой в ескадрилата нямаше да пита защо е целият този зенитен огън около Ханой. Някой от А-7 или Ф-4 можеше да види фойерверките, но нямаше да знае кой е там и защо, нито пък щеше да се интересува. Джейк пак разгледа отблизо снимката на Народното събрание. Около него имаше четири подобни сгради.
— Малко ще ти е трудно да отличиш това нещо от останалите — каза той, имайки предвид радарната картина, по която ще се ориентира Коул. Навигаторът сви рамене.
— Бил ли си в Ханой някога? — запита Джейк Коул докато прибираха картите и радарните планове в летателната чанта на Тайгьр.
— Ъхъ — отговори той.
— Колко пъти? — запита Ейб.
— Няколко.
— Колко няколко?
— Четири или пет.
— Колко точно?
— Точно осем. През 1967 година, късно лятото и през есента, когато Линдън Джонсън си беше наумил да им даде добър урок.
— И какво излезе? — Ейб разсеяно почука с молив по масата.
— Лоша работа.
— Много ли стреляха?
— Все едно да си натикаш оная работа в гнездо на стършели. Загубихме няколко самолета. Май урокът не беше кой знае какъв, само им дадохме да разберат, че и ние сме уязвими.
На излизане Стайгър прегърна Джейк през раменете за секунда.
— И се пазете — посъветва го той, разтворил широко очи, примигвайки зад очилата.
В коридора Джейк каза:
— Е, ти май наистина изкара акъла на Ейб.
— Тъкмо значи сме на един хал. И тримата ни е страх.
— Защо се съгласи тогава?
— Защото ти го поиска.
Докато слизаха надолу по стълбата. Коул, който беше отпред, добави през рамо:
— И защото не се печели война, ако не искаш да се биеш.
ГЛАВА 17
Вечерното небе се отразяваше в морето като в зацапано огледало. Не се усещаше и полъх на вятър. Дори вълните се бяха укротили под тежестта на неподвижния въздух. За да могат самолетите да бъдат изстрелвани по наклонената палуба, трябваше да духа насрещен вятър; корабът пореше водата и се тресеше от работата на четирите витла, които оставяха след себе си дълга река от пяна. Следата се проточваше назад и се губеше в гъстата мъгла, която размиваше контурите на небето и морето. От пилотската кабина Джейк наблюдаваше мъглата: при скорост 500 възела тя щеше да причини опасно намаляване на видимостта. Опита се да не обръща внимание на лошите си предчувствия, но безпокойството не го напускаше въпреки всичко.
Джейк се намираше зад дефлекторния щит на катапулт 3 по средата на палубата, когато видя, че боцман Мулдовски вдига табелата за съобщения пред пилота на „Фантома“ върху катапулта. Графтън не можеше да разчете какво пише върху нея, но се досещаше за съдържанието ѝ. Дежурният на катапулта предупреждаваше пилота, че самолетът няма да може да бъде изстрелян с обичайната разлика от 15 възела до скоростта на срива и отправяше молба да се справят някак и с по-малко. Боцманът се извърна. Несъмнено бе получил в отговор два вдигнати нагоре палеца — знакът за съгласие — но пилотът така или иначе нямаше друг избор, освен да се съгласи да излети с началната скорост, придадена му от катапулта. Главният инженер в котелното сигурно хапеше устни от напрежение — котлите не можеха да осигурят необходимата за главните турбини пара, така че едновременно да се поддържа желаната скорост на кораба и да се задействат с пълна мощност и четирите катапулта. Парата, съответно, трябваше да се ограничи и първи щяха да пострадат от това гигантските катапултни акумулатори. Ниското налягане в акумулаторите означаваше, че всеки самолет ще бъде изстрелян от катапулта с по-малка начална скорост и пилотите ще трябва сами да компенсират това. „Както винаги, помисли си Джейк, решението на всеки един проблем се осъществява в пилотската кабина.“
Фантомът върху катапулт 3 даде пълна тяга на двигателите и мъжете, обслужващи катапулта, изскочиха изпод корема на самолета. Ураган от изгорели газове прескочи дефлекторния щит и разтресе чакащия Интрудър. Пилотът включи и форсажа35 и от всяко сопло се изстреля огнена диря, дълга десет фута. Клапите на тръбите се отвориха, за да се съобразят с нагорещените до бяло пламъци. Мулдовски отговори на поздрава на изтребителя и махна с ръка по посока на палубата. Фантомът се стрелна напред към небето.
Щом машината се отдели от палубата, носът ѝ бързо се вдигна нагоре. Продължи все така да се издига, докато не застана под ъгъл 25 градуса спрямо хоризонта.
35