Момчетата пресушиха чашите си бързо — явно започваха да свикват. Калеб им наля отново.
— Пийте още по едно.
Те изпиха четвъртата си чаша и очите на Тад започнаха да се затварят.
— Май взех да се напивам.
— Още едно трябва да е достатъчно — отвърна Калеб и им наля за пореден път.
— За какво? — попита Зейн, преплиташе език.
Калеб слезе от фургона.
— Да ви напие така, че да не можете да се сбиете — и бутна Тад, който вече се клатеше.
— Хайде.
— Къде? — попита Зейн.
— У вас. Да си легнете. След пет минути ще ми заспите и не искам да ви нося.
Момчетата никога не бяха пили толкова силен алкохол и го последваха кротко. Когато стигнаха къщата, и двамата едва се държаха на крака.
Калеб се увери, че си лягат, и се върна на празненството. Трябваха му само няколко минути да открие Мари.
— Какво направи с тях?
— Напих ги.
— Все едно им трябва помощ — тя се огледа притеснено. — Къде са?
— Вкъщи. Спят.
Мари присви очи.
— Нямаха време, че да се напият толкова.
Той й посочи почти празното шише уиски.
— Удариха по пет чашки за петнадесет минути.
— Е, поне няма да тормозят Ели и Грейм.
— Нито пък нас — усмихна се Калеб.
— Не ми пука колко са пияни. Ако те са в къщата, ти няма да спиш там.
— Вече съм си взел стая в странноприемницата. Ако тръгнем сега, никой няма да види, че се качваш с мен.
Тя го хвана под ръка.
— Все едно ме е грижа какво мислят хората. Не съм девица, която си търси ухажори. Намирам щастието където мога и ако някой е против, не ми пука.
Калеб я притисна към себе си.
— А тези, на които им пука, не са против.
Двамата се изнизаха от тълпата и тръгнаха към странноприемницата.
Тази вечер в ласките на Мари имаше някаква припряност, каквато Калеб не бе усещал досега, и когато свършиха, той попита:
— Какво те тормози?
Мари знаеше, че една от причината да са привлечени един от друг е способността им да разпознават настроението на другия.
— Тад ме попита дали ще се омъжа за теб.
Калеб помълча, после въздъхна.
— Мари, знаеш, че ако можех да се оженя, щеше да е за теб.
— Знам. Но ако няма да останеш и да бъдеш баща на момчетата, трябва да ги вземеш с теб.
Калеб се надигна на лакът и я погледна.
— Какво?
— Сам виждаш как стоят нещата. Тук те нямат бъдеще. Трябваше да продам фермата и парите няма да стигнат завинаги, въпреки че си гледам повечето храна в градината. Мога да се справя сама, но да отглеждам растящи момчета… А и няма никой, който да ги научи на земеделие или занаят. Всички останали момчета станаха чираци преди две години, но синовете ми останаха. Всички ги харесват и биха ги взели, но тук просто няма достатъчно работа. Така че ако не ги вземеш, ще станат безделници, че и по-лошо. По-добре да ги загубя сега, отколкото да гледам как ги бесят за грабеж след няколко години.
Калеб замълча за момент.
— И какво според теб да правя с тях?
— Въпреки простите ловджийски дрехи, които носиш, ти си човек с положение. Или поне баща ти е. Пътувал си по света. Вземи ги като твои слуги, или чираци, или им намери някаква работа в Крондор. Те нямат баща, Калеб. Като малки имаха нужда само от майка. Да им бърше носовете и да ги държи за ръчичка, когато са уплашени. Особено след като родителите на Зейн загинаха. Но на тази възраст имат нужда от мъж. Да им покаже какво бива и какво не, дори ако трябва да им набие акъл в главите. Така че, като няма да се ожениш за мен, поне ги вземи със себе си.
Калеб се надигна и се облегна на стената.
— Разбирам те.
— Ще го направиш ли?
— Не съм сигурен в какво се замесвам, но да. Ще ги взема с мен. Ако баща ми не знае какво да прави с тях, ще ги уредя в някоя гилдия в Крондор.
— Те са като братя. Няма да е хубаво да ги разделите.
— Обещавам, че ще се погрижа да са заедно.
Тя се сгуши в него.
— Нали ще идваш от време на време, да казваш как се справят?
— Да, Мари. И ще ги накарам да ти пишат често.
— Това ще е чудесно — прошепна тя и въздъхна. — Никой не ми е писал досега. Всъщност никой не пише на никого от познатите ми.
— Ще се погрижа за това.
— Чудесно, но ще трябва да ги научиш да пишат.
— Не могат ли? — Калеб не можа да прикрие изненадата си.
— Че кой да ги научи?
— Ами ти.
— Не мога. Познавам някои букви, от стоките в магазините, но никога не ми е било нужно да се уча да чета и да пиша.
— Тогава как ще четеш писмата им?
— Ще си намеря някой да ми ги чете. За мен е по-важно да знам, че се справят добре някъде.