— Мисля, че всичките убийства в цитаделата на Каспар са били, за да си създаде резервен вариант, ако унищожат съда с душата му — Пъг огледа мястото. — Не мога да кажа, че мисля като него, но го разбирам достатъчно, за да знам, че би платил всяка цена, за да избегне окончателно унищожение. Трябваше да се върна по-рано и да проуча това нещо по-добре.
— Дори ти не можеш да си на две места едновременно.
Накор се засмя.
— Не бъди толкова сигурен, Магнус. Просто още не е научил този трик.
— Нека да проверя дали все пак не е останало нещо — каза Пъг и затвори очи.
Накор и Магнус замълчаха и го оставиха да се съсредоточи. Пъг разтвори съзнанието си и проследи енергията, която бе дошла от Опардум и бе… Очите му се отвориха и той пребледня.
— Варен!
— Татко?
Пъг изглеждаше наистина потресен.
— Разпознах компонент от този разлом. Знам къде е избягал Варен.
— Къде? — обичайното весело изражение на Накор бе изчезнало.
— Нагласил е този разлом да се отвори при смъртта му. Прехвърлил се е на Келеуан. Лесо Варен е някъде в империята Цурануани!
Най-злото същество, което познаваха, беше на свобода в империя три пъти по-голяма от Велики Кеш и издирването му трябваше да почне отначало.
Джоми стоеше и мигаше учудено. Мари се втурна да посрещне Калеб и синовете си. В един момент стояха в тайната квартира на Чезарул в Кеш, а в следващия се озоваха пред вилата на Острова на чародея.
За разлика от останалите си роднини, Калеб бе останал още един ден, за да се види с Каспар и Турган Бей и да уредят въпроса с агентите на Конклава. Магнус беше съобщил на Мари, че останалите са добре и ще се приберат следобед.
— Кое е това момче? — попита Мари, щом спря да целува синовете си.
Калеб се усмихна малко виновно.
— Може да се каже, че си осинових трето дете.
— Няма страшно — усмихна се червенокосият. — Няма да ти казвам „майко“, ако това те притеснява.
Мари поклати глава и се усмихна.
— Е, ще свикна. Хайде влизайте. Сигурно сте гладни.
Калеб прегърна жена си и тръгнаха към къщата. Джоми понечи да ги последва, но Зейн го дръпна за ръката.
— Ядохме преди да тръгнем.
— Пак съм гладен! — намръщи се Джоми.
— Ще дойдем след малко — подвикна Тад и го хвана за другата ръка. — Само да му покажем острова.
— Дано да си струва — каза Джоми, докато го дърпаха от вилата.
— Хайде — Тад се затича.
— Къде отиваме?
— Към езерото! — извика Зейн и започна да се разкопчава.
— Езеро ли? Че за какво?
— Да поплуваме — отвърна Тад.
Джоми спря.
— Да плуваме!? Не искам да плувам. Искам да ям.
Зейн се обърна и пак го дръпна за ръката.
— Повярвай ми, искаш да плуваш.
В този момент някъде пред тях се чу женски смях и гласове, които поздравяваха Тад.
— Момичета? — лицето на Джоми светна.
— Ела да те запознаем.
Джоми хукна така, че чак изпревари Зейн.
Смехът и звуците от плискаща се вода ставаха все по-шумни.
Епилог
Преценка
Двама облечени в черно мъже вървяха през полето.
И двамата носеха робите на Велики магьосници от Събранието. На зазоряване ги бяха пратили да проверят слуховете за нов потенциален разлом към света на дасатите.
— Ето — каза първият, посочи напред и забърза.
Високият му спътник го последва. Когато стигнаха до това, което търсеха, спряха. Нисичкият вдигна ръце, сякаш за да се защити.
Наистина имаше разлом и макар да беше широк само педя, през него се бе промъкнало някакво същество. Мъжете го загледаха учудено.
Не беше по-голямо от бебе, но стоеше право и ги наблюдаваше. Имаше хуманоидна форма — глава, две ръце и два крака. Лицето му беше почти без черти, а очите и устата бяха тесни цепки. Главата му беше съвсем кръгла. Имаше по четири пръста на ръцете и беше облечено в черни панталони и риза. Държеше малък метален жезъл и с цвърчащ звук го заби в земята до разлома.
— Какво е това? — попита първият магьосник.
— Не знам — отвърна другият.
Спътникът му го изгледа, защото гласът му звучеше странно.
— Добре ли си? — мъжът бе хванал треска и бе изкарал на легло последните три дни, но тази сутрин се бе оправил.
— Няма проблем.
Нещото погледна към сутрешното слънце и потръпна, въпреки че беше топло. Изобщо не обръщаше внимание на магьосниците.
— Какво ли прави? — попита по-ниският.
— Изглежда… — другият направи пауза, сякаш търсеше думи, — очаровано от слънцето.
— Ако това, което сме чували за света на дасатите, е вярно, тяхното слънце не свети.
— Така ли?
Първият отново изгледа спътника си.
— Виж жезъла!
Малкият жезъл пръскаше лилави искри, които отиваха в разлома. Скоро от него започнаха да излизат някакви лилави светкавици.