— Миранда, по някои въпроси знаеш повече от мен, но Науката никога не е била сред силните ти страни.
Тя се намръщи, но не отвърна нищо, признаваше истината в думите му. Пъг въздъхна и продължи по-тихо:
— В природата на съществата от долните нива е да поглъщат енергията на тези от горните. Нещо като течаща река. Дори докосване от дасат ще причини щета след няколко мига. Ужасите пък са най-страшните същества, които могат да оцелеят в нашето ниво. Онези от долните поглъщат толкова много енергия, че мигновено ще се унищожат, освен ако не използват могъщи магии. Точно фактът, че дасатите са само едно ниво под нас, ги прави толкова опасни, любима. Накор разбира, защото е изучавал талноя повече от всеки друг. Останалите също ще го осъзнаят постепенно. Няма нужда да ги паникьосваме.
— Дасатите са смъртни, но ако стигнат в нашето ниво, бавно ще започнат да поглъщат енергията от всичко, дори от тревата, по която вървят — продължи Пъг. — Дори да установим някаква фронтова линия, както с цураните, накрая ще ни изтощят. Притокът от живителна сила ще ги прави по-трудни за убиване. Колкото повече се бавим, толкова по-трудно ще е да победим. Освен това, ако Каспар е видял вярна картинка на техния свят, те ще изпратят десетки хиляди воини. Ако ни открият, ще трябва да реагираме бързо. И не бива да оставяме монарсите в Мидкемия да научат истинските размери на заплахата. В противен случай може да се паникьосат и да не реагират адекватно.
Миранда го изгледа продължително.
— Ще направим всичко по силите си.
— Знам. И двамата имаме работа.
— Как ще се върнеш?
Той се усмихна.
— Пеша. Ще подишам малко чист въздух и ще помисля.
Тя го целуна по бузата.
— Ще се видим вкъщи.
— Чакай малко! — извика Пъг, преди тя да изчезне. — Видя ли дали Накор използва сфера?
— Не забелязах.
— Явно това е поредният от „триковете“ му.
Тя се усмихна и изчезна. Никой не можеше да се транспортира така добре като нея. Миранда се опитваше да научи Пъг и неколцина други да пътуват без помощта на цуранските сфери, но малцина успяваха, и то само до добре познати места.
Пъг реши, че Накор е учил с нея. Дребосъкът беше прав — трябваше да говори по-често с жена си.
Излезе и спря пред входа на пещерата. На Острова на чародея беше късен следобед и докато стигнеше до вилата, щеше да стане време за вечеря.
Кралският хирург поклати глава и се обърна към прислужващия скуайър.
— Боя се, че няма да изкара вечерта.
Двамата изглеждаха дребни в огромната стая, в която умираше херцогът на Крондор. На масичката до леглото гореше една-едничка свещ.
— Да съобщя ли на старшия скуайър, сър? — попита русолявият младеж, който не беше на повече от петнадесет години. Старшият скуайър служеше на принц Робърт, владетел на Крондор и наследник на престола на Островното кралство.
— Късно е. Скоро пак ще прегледам херцога. Ако състоянието му се влоши, ще имаме време да събудим принца.
— Да, сър. Да остана ли?
— Няма нужда — отвърна старият лечител. — Няма да се събуди, а аз имам и други пациенти. В дворцовата ясла има епидемия от разстройство. Не е фатално, но принцът няма да е доволен, ако децата не могат да спят тази вечер.
Лекарят духна свещта и излезе от спалнята заедно с момчето.
След секунда иззад една от завесите се показа фигура. Прекоси стаята, докосна все още топлия фитил и свещта се запали сама.
— О, Ерик, не изглеждаш добре.
Накор познаваше Ерик още когато херцогът беше младо момче, ковашки чирак с широки рамене и сила за трима. Освен това имаше буен характер, който за малко не му докара обесване за убийство, но в крайна сметка бе служил на Кралството добре и се бе издигнал до рицар-маршал на Запада.
Сега пред Накор лежеше осемдесетгодишен старец. Кожата му бе опъната като пергамент по черепа. Раменете му вече не бяха така широки, а остатъците от мускулите му бяха скрити от нощницата.
Накор извади от раницата си малка колба и измъкна запушалката. Капна една капка на устните на умиращия и зачака. Устата на Ерик помръдна и Накор капна нова капка. Продължи това упражнение почти петнадесет минути, след което седна до леглото и зачака.
След няколко минути очите на херцога потрепнаха и се отвориха. Той примигна и успя да прошепне:
— Накор?
Дребосъкът се усмихна.
— Помниш ме значи.
Ерик фон Даркмоор — някогашен сержант от Пурпурните орли на Калис, ветеран и герой от Войната на студенокръвните, а сега херцог на Крондор и рицар-маршал на Запада, се надигна.
— Наистина е трудно да те забравя, стари приятелю.
— Изглеждаш по-добре.
— И се чувствам по-добре — каза Ерик и раздвижи ръка. — Какво направи?