— Видя ли ги? — долетя гласът му вече по-отблизо.
— Тука са! — извика Тад с престорено дебел глас.
Зейн се ококори, но брат му посочи дървото и на свой ред сплете ръце в стреме. Зейн бързо се покатери на клона.
— Аз ще го примамя, а ти го фрасни! — прошепна Тад.
— Дай ми тогава тоягата, глупако!
Тад тъкмо щеше да му я подхвърли, когато се появи и вторият бандит. Беше останал без дъх, но щом видя момчето над поваления си другар, измъкна меча си и се втурна напред.
Тад замръзна за момент и едва успя да се наведе, за да не му отсекат главата. Острието се заби дълбоко в дървото, като брадва. Заседна здраво и мъжът не успя да го извади веднага. Тад се възползва от това и го прасна с тоягата през лицето.
— Проклятие! — изрева мъжът и отблъсна тоягата с лявата си ръка. По лицето му имаше драскотини, но ударът не бе успял да причини сериозни вреди. Тад сграбчи дръжката на меча, измъкна го и застана срещу бандита.
Мъжът извади камата си.
— Дано да можеш да го използваш, защото иначе ще те изкормя като пиле заради това, което стори с Матиас.
И тръгна напред. Изведнъж над главата му се появиха два крака и Зейн скочи от клона и го изрита във врата и рамото. Тежестта на момчето повали бандита и Тад видя учуденото му изражение и чу шумното изпукване, когато вратът му се счупи.
Зейн обаче отново беше паднал лошо и стенеше на земята. Все пак Тад първо провери разбойника в краката си. Главата на мъжа бе извита неестествено, безжизнените му очи бяха зяпнали в небето. Тад се обърна към Зейн, който лежеше неподвижно, и побърза да коленичи до доведения си брат.
— Май си счупих гръбнака — изпъшка Зейн.
— Наистина ли? — попита притеснено Тад.
— Боли ужасно.
Тад го ощипа силно по крака.
— Това усещаш ли го?
— Ау! — извика Зейн и се надигна. — Боли бе!
— Значи гръбнакът ти не е счупен — Тад се изправи и му подаде ръка.
— Откъде знаеш?
— Джейкъб Стивънсън ми каза, че когато бащата на Туоми Круум паднал от плевнята и си счупил гръбнака, не можел да усеща нищо под кръста.
— Гадно.
— Няма значение. Умрял на другия ден.
— А бе доста ме боли — опита се да изтръгне съчувствие Зейн.
— Вземи другия меч.
Зейн се наведе и прибра оръжието на първия разбойник.
— Трябва да се върнем при каруцата.
— Калеб каза да не се връщаме — отвърна Зейн.
— Може да има нужда от помощ! — извика разпалено Тад.
— Дали е добре?
— Щом ние убихме тия двамата, съм сигурен, че Калеб е успял да се справи с останалите трима — отвърна Тад със смесица от страх и вълнение.
Зейн не изглеждаше убеден, но го последва.
Тръгнаха предпазливо нагоре. Вече беше тъмно и се ориентираха трудно през гъстите шубраци. Щом видяха пътя, спряха и се ослушаха. Лекият ветрец шумолеше в листата и се чуваха няколко горски птици, но иначе всичко бе спокойно.
Двамата излязоха на пътя и се огледаха.
— Къде е каруцата? — прошепна Тад.
Зейн сви рамена, но жестът му остана незабелязан.
— Не знам. Не съм сигурен къде излязохме.
Отляво се дочу изпръхтяване на кон. Явно се бяха изкатерили по на изток, отколкото предполагаха. Момчетата тръгнаха предпазливо, готови да побегнат при първата опасност.
В здрача едва забелязаха първото тяло, проснато от другата страна на коловозите. Беше бандитът, който ги бе заговорил. Малко по-надолу двата все още впрегнати коня се опитваха да пасат каквото могат. До каруцата лежеше друг мъртъв бандит. Двамата заобиколиха и видяха тялото на онзи с арбалета, проснато до предното ляво колело, а до него имаше още някой. Калеб. Беше облегнат на колелото, но бе в безсъзнание.
— Май диша!
Зейн дръпна тялото на бандита и Калеб се свлече настрани. Тад го огледа и видя раната от арбалетната стрела — беше си направо дупка, както и няколко рани от меч.
— Трябва да направим нещо!
— Съблечи ризата на този и я накъсай на бинтове.
Тад се подчини и започна да реже ризата с ловния нож на Калеб. Зейн прегледа другите два трупа и се върна с мечовете им и малка кесия.
— Явно са обирали и преди.
— Да бе, верно ли? — изсумтя ядосано Тад.
— Искам да кажа, съвсем скоро — Зейн разтърси кесията. — Има няколко монети.
— По-добре да качим Калеб в каруцата, че не знам колко ще издържи.
Вдигнаха ранения и го пренесоха отзад.
— Ти стой при него, а аз ще карам — каза Тад.
Не бяха опитни колари, но все пак сменяха понякога Калеб по време на пътуването и Зейн признаваше, че брат му е по-добър. Конете обаче не изгаряха от желание да изоставят пашата и да потеглят.
— Колко каза, че има до селото?
— Не помня — отвърна Зейн. — Побързай. Не мисля, че имаме много време.