Тад дръпна надясно и върна конете на пътя. С викане и пляскане с юздите успя да ги подкара в тръс, колкото се може по-бързо, без да рискува каруцата да излезе от пътя.
Отзад Калеб лежеше неподвижно, а Зейн се мъчеше да спре кръвта.
— Не умирай! — шепнеше момчето.
Тад повтаряше наум думите на брат си. Каруцата трополеше по тъмния път.
Пътят през гората изглеждаше безкраен. Момчетата се мятаха между паническата тревога и вълните на оптимизъм, че всичко ще се оправи.
Бяха изгубили представа за времето. Пътят сякаш едва се нижеше под копитата на конете — животните не бяха почивали преди засадата и вече бяха изтощени. Левият очевидно куцаше, но Тад бе решен да ги умори, но да спаси Калеб.
Момчетата харесваха високия мълчалив ловец. Знаеха, че е свързан по някакъв начин с владетелите на Звезден пристан, макар не всичко да им бе ясно. Освен това знаеха, че майка им го обича и че той също изпитва чувства към нея. В началото не бяха гледали с добро око на връзката им, но после оцениха колко щастлива я правят редките му визити. Тад се страхуваше, че ще му се наложи да се върне и да обяснява на майка си за смъртта на Калеб.
Внезапно се озоваха в селото. Тад осъзна, че е бил толкова съсредоточен върху това, което може да се наложи да каже на майка си, а Зейн така погълнат от грижи за ранения, че и двамата не са забелязали кога са излезли от гората.
Село Яр-Рин бе огряно от лунната светлина. На площада имаше три големи сгради. Отсреща беше селската мелница, а другите две бяха магазин и странноприемница. На табелата й бе нарисуван спящ петел, който пренебрегваше надигащото се слънце. Тад си спомни инструкциите, спря конете и захлопа по вратата.
След минута горе се отвори прозорец и прозвуча ядосан глас:
— Какво има?
— Ти ли си Макгрудър? Имаме нужда от помощ.
— Чакайте малко.
След няколко мига вратата се отвори и се появи едър мъж с нощна риза и фенер в ръка.
— Кои сте вие и каква помощ ви трябва? — въпросът му заглъхна, щом видя наведения над ранения в каруцата Зейн. — Милостиви богове!
Обърна се към мръсните изтощени момчета.
— Помогнете ми да го внесем вътре.
Тад се покатери при Зейн и двамата пъхнаха рамене под мишниците на Калеб и го вдигнаха.
— Подайте ми го — каза кръчмарят.
Двамата бавно спуснаха ранения на рамото му и мъжът го внесе вътре, без да обръща внимание на кръвта, стичаща се по нощницата му.
— Елизабет! Ставай, жено!
След няколко мига се появи пълна, но все още привлекателна жена на средна възраст и се приближи до масата, където вече лежеше раненият.
— Това е Калеб — каза кръчмарят.
— Ти ли си Макгрудър? — попита Тад.
— Да, а това е странноприемницата ми „Спящият петел“. Кои сте вие и защо приятелят ми е в такова състояние?
— Загубил е много кръв, Хенри — каза жената, докато преглеждаше раните.
— Виждам, жено. Направи каквото можеш.
— Тад и аз сме от Звезден пристан — обясни Зейн и набързо разказа за засадата.
— Проклети разбойници — възкликна Макгрудър. — Преди две седмици ги издирваше един кешийски патрул от Ядом.
— Всичките са мъртви — обади се Тад.
— Всичките?
— Петима — допълни Зейн. — Ние с Тад убихме двама, а Калеб останалите трима.
— Убили сте двама? — изненада се Макгрудър, а момчетата кимнаха.
След като кръчмарят не каза нищо за няколко мига, Тад допълни:
— Имахме късмет.
— Така си е — съгласи се кръчмарят.
— Хенри — обади се Елизабет, — не мисля, че мога да го спася. Твърде е късно.
— Проклятие. Маргарет! — извика Макгрудър.
След минута от задната врата се появи момиче на годините на братята.
— Облечи си нещо и изтичай до колибата на вещицата.
— Вещицата! — момичето се ококори.
— Хайде! По-бързо! Този човек умира.
Момичето пребледня и изчезна през вратата. След минута се върна, навлякла проста рокля и кожени обувки.
— Вземи фенера и върви с нея — обърна се Макгрудър към Зейн. — Старата вещица няма да говори с непознат, но познава Маргарет. Може да не иска да дойде, но й кажете, че е време да си върне дълга. Тогава ще се съгласи.
Зейн последва разтревоженото момиче през селския площад. Тази част от селото бе разположена над потока и нямаше ферми. След малко навлязоха в малка горичка.
Зейн се мъчеше да поддържа крачката на момичето.
— Казвам се Зейн — представи се той след неколкоминутно мълчание.
— Млъкни!
Момчето се изчерви, но не каза нищо. Нямаше представа каква е причината за тази грубост, но бе по-добре да изяснява това в по-спокоен момент.
Тръгнаха по тясна пътечка и скоро стигнаха до потока. Малко по-нататък на една кална поляна имаше колиба. Зейн се зачуди как водата не я е отнесла досега.