— Идете да си починете. До зазоряване има само три часа, а утре ще е тежък ден.
Зейн взе свещта и двамата безмълвно се качиха на втория етаж. Калеб лежеше на леглото, завит с дебел юрган, лицето му бе бледо и изпито.
Тад коленичи, измъкна дюшека и момчетата си легнаха.
— Какво ще правим сега? — попита Зейн след малко.
4
Тъмната богиня
Тад се събуди внезапно.
Някой отваряше вратата и той сръчка лежащия до него Зейн. Слънцето скоро щеше да изгрее. През прозореца се виждаха първите розови отблясъци, но в стаята бе тъмно и не можеше да различи чертите на влизащия.
— А? — смотолеви полуспящият Зейн, докато Тад се опитваше да намери свещника.
— Не е необходимо — каза фигурата на прага и вдигна ръка. Стаята се изпълни с неестествена светлина със синкав оттенък. Зейн примигна, а Тад се изправи.
Мъжът приличаше на Калеб и бе висок колкото него, но кожата му бе бледа и имаше бяла коса. Очите му бяха бледосини, но изражението им бе същото като на очите на Калеб. Зад него на прага се появи Макгрудър.
Зейн се дръпна настрани, за да не пречи на непознатия да прегледа ранения.
— Добре, че ме повика. Дишането му е плитко, има слаб пулс и треска. Ако не се направи нещо, ще умре до обяд — мъжът се обърна към Тад. — Кои сте вие?
— Аз съм Тад, а това е Зейн. Пътувахме с Калеб.
— Какви се падате на брат ми?
Зейн погледна Тад и отговори:
— Може да се каже, че Калеб ни взе за чираци.
— Не бих казал — намръщи се бледият. — После ще разнищим цялата тази история. Трябва да го взема с мен, за да го спася. А вие стойте тук.
— Чакай, Магнус — намеси се Макгрудър. — Знаеш, че не могат да останат тук.
— Защо не? Не мога да ги взема с мен.
— Налага се. Те те видяха и дори само една дума пред неподходящ човек… — той кимна към момчетата. — Знаеш.
— Вземи ги на работа — предложи Магнус.
— Не мога. Баща ти ще ни премести след ден-два. Онези мъже може да са били бандити, както казват момчетата, а може и да са нещо друго. Във всички случаи Пъг ще ни премести и тук ще има друг кръчмар със семейството си. Ще кажат, че са далечни роднини или нещо друго — Макгрудър се огледа, сякаш вече съжаляваше, че трябва да напусне уютната странноприемница. — Селяните не говорят пред непознати, но старата вещица вече знае повече, отколкото трябва, а не търпи да й казват какво да прави. Тези момчета ще са още един потенциален проблем, ако ги оставиш тук. Ако са ги проследили и знаят, че са пътували с Калеб… Най-добре ще е да се махнат възможно по-бързо. А ако Калеб наистина ги е взел за чираци, знаеш какво означава това.
— Че е видял нещо в тях. Е, добре — Магнус се обърна към момчетата. — Като вдигна брат си, стойте близо до мен.
Наведе се и вдигна Калеб без усилия, въпреки че бяха еднакви на тегло.
— Приближете се.
Тад и Зейн се подчиниха… и за момент всичко потъна в мрак. След секунда се озоваха в някаква зала.
Зейн залитна й за малко щеше да падне. Тад се оглеждаше ококорено, като заслепен от фенер бухал.
Мъжът, когото Макгрудър бе нарекъл Магнус, тръгна напред, без да им обръща внимание. Двамата се спогледаха и видяха изумените си изражения. Зейн кимна и тръгнаха след мъжа, защото нямаха никакво желание да остават сами на такова място.
Въпреки че носеше брат си, Магнус вървеше бързо и момчетата трябваше да подтичват. Осъзнаха, че се намират в някаква голяма постройка, защото стените и подовете бяха от гранит и мрамор. По стените имаше запалени факли и тежки врати с малки прозорчета в средата.
— Прилича на подземие — измърмори Зейн.
— Ти пък откъде знаеш? — прошепна Тад. — Все едно си виждал някога подземие.
— Не съм, но знаеш за какво говоря. Точно така си представям подземията от приказките.
— Вярно.
Момчетата спряха внезапно. Бяха влезли в огромна зала. Таванът едва се виждаше от пушека на стотината факли по стените. До отсрещната стена имаше голяма статуя на жена с разперени ръце, сякаш приканваше влизащите в прегръдката си. Зад нея по стените имаше по-малки барелефи.
— Дали е това, което си мисля? — прошепна Тад.
— Сигурно, като гледам мрежата в дясната й ръка.
Двамата направиха всеки жест срещу уроки, който бяха виждали в живота си, и побързаха да настигнат Магнус. Намираха се в храм на Лимс-Крагма, Дърпащата мрежи, Богинята на Смъртта.
Няколко фигури с черни роби се появиха от вратите вляво от статуята. Един мъж ги подмина, но вторият спря до тях.
— Каква работа имате тук, момчета?
Тад посочи Магнус, който тъкмо оставяше тялото на брат си в краката на статуята.
— Ние сме с него.
— Тогава елате.
Те кимнаха и забързаха след него.
Зейн изгледа мъжа с крайчеца на окото си. Имаше обикновени черти и бе почти плешив, само с малко коса на тила и над ушите. Беше съвсем обикновен, като се изключи фактът, че носеше роба на жрец на Богинята на Смъртта.
От една врата вдясно се появи по-възрастен мъж. Вървеше бавно и се подпираше на бял жезъл, по-висок от него. Бялата му коса се спускаше до раменете. Когато се приближи до Магнус, момчетата видяха, че е сляп.
— Защо смущаваш покоя ни, Магнус?
— Брат ми умира — Магнус се изправи и погледна стареца. — Познаваш баща ми и знаеш с какво се занимаваме. Животът на брат ми трябва да бъде пощаден.
Мъжът гледаше с празен поглед. Наглед беше крехък, но гласът му бе дълбок и силен.
— Господарката призовава всички, когато им дойде времето. Не мога да направя нищо за това.
— Можеш да го излекуваш! Знам какви способности имаш, Бетаниал.
— Защо не го занесе в храм на Килиан или Сунг? Лекуването е по тяхната част.
— Защото семейството ми е сключило договор с господарката ти и тя може да избере да не взима брат ми. Имаме нужда от него. Не му е още времето.
— Кога въобще е времето на смъртния? — попита върховният жрец.
Магнус пристъпи към него.
— Още не му е времето!
— Кога е времето? — прозвуча глас и момчетата инстинктивно пристъпиха едно към друго. В гласа се долавяше безнадеждност, но и някаква сигурност, че накрая всичко ще е наред.
Магнус се обърна към гигантската статуя.
— Когато този свят е в безопасност.
За момент всички факли проблеснаха и после запушиха.