— Ние сме с него.
— Тогава елате.
Те кимнаха и забързаха след него.
Зейн изгледа мъжа с крайчеца на окото си. Имаше обикновени черти и бе почти плешив, само с малко коса на тила и над ушите. Беше съвсем обикновен, като се изключи фактът, че носеше роба на жрец на Богинята на Смъртта.
От една врата вдясно се появи по-възрастен мъж. Вървеше бавно и се подпираше на бял жезъл, по-висок от него. Бялата му коса се спускаше до раменете. Когато се приближи до Магнус, момчетата видяха, че е сляп.
— Защо смущаваш покоя ни, Магнус?
— Брат ми умира — Магнус се изправи и погледна стареца. — Познаваш баща ми и знаеш с какво се занимаваме. Животът на брат ми трябва да бъде пощаден.
Мъжът гледаше с празен поглед. Наглед беше крехък, но гласът му бе дълбок и силен.
— Господарката призовава всички, когато им дойде времето. Не мога да направя нищо за това.
— Можеш да го излекуваш! Знам какви способности имаш, Бетаниал.
— Защо не го занесе в храм на Килиан или Сунг? Лекуването е по тяхната част.
— Защото семейството ми е сключило договор с господарката ти и тя може да избере да не взима брат ми. Имаме нужда от него. Не му е още времето.
— Кога въобще е времето на смъртния? — попита върховният жрец.
Магнус пристъпи към него.
— Още не му е времето!
— Кога е времето? — прозвуча глас и момчетата инстинктивно пристъпиха едно към друго. В гласа се долавяше безнадеждност, но и някаква сигурност, че накрая всичко ще е наред.
Магнус се обърна към гигантската статуя.
— Когато този свят е в безопасност.
За момент всички факли проблеснаха и после запушиха.
Магнус се озова в толкова огромна зала, че таванът се губеше в мрака, а от стените виждаше само тази отдясно.
Пред себе си виждаше редица каменни пиедестали, на които лежаха мъже, жени и деца, а имаше и множество празни. Една жена се надигна, слезе от пиедестала си и започна да си проправя път през каменния лабиринт.
Още по-наблизо, на един пиедестал, се появи новородено. Магнус за момент се зачуди как това дете, което очевидно не бе оцеляло при раждането, ще успее да слезе и да отиде да се срещне с богинята. После си напомни, че това тук не е истинско. Виждаше илюзия, създадена от боговете, за да може много по-просто устроеният му ум да понесе срещата с тях. Принципно не беше от търпеливите, а сега положението бе критично.
— Достатъчно! — каза той и махна с ръка.
Залата изчезна и той се озова в по-малка, на върха на някаква планина. Беше облицована с мрамор и слонова кост. Таванът бе подпрян на високи колони. Но поне сега виждаше всички стени.
Залата предлагаше гледка към далечни планински върхове, въздухът бе рядък и студен. Магнус промени условията около тялото си, за да му е по-топло и да диша нормално. Отвън, малко под нивото на пода, започваше море от бели облаци и той разбра, че се намира в Павилиона на боговете — или Шатрата на боговете, както също го наричаха, — място, за което бе чувал от родителите си. Усмихна се, защото те се бяха видели тук за пръв път и това място изглеждаше подходящо за среща с богинята.
На една проста мраморна пейка седеше фигура, загърната в черна роба. Приличаше на млада жена и когато Магнус се приближи, махна качулката си. Кожата й бе бяла като най-чист порцелан, а косата и очите — черни като оникс. Имаше червени като кръв устни, а гласът й бе режещ като леден вятър.
— За простосмъртен уменията ти са удивителни, Магнус. Някой ден може да задминеш баща си и майка си в магическите изкуства. Освен това си по-арогантен и от двамата.
— Липсва ми търпението на баща ми и разбиранията на майка ми — отвърна предизвикателно Магнус. — Брат ми е нужен. Знаеш това.
— Не знам подобно нещо — отговори жената и се изправи. — Баща ти веднъж дойде при мен със своя приятел, човека, който стана валхеру.
Магнус с изненада откри, че тя е по-висока от него. По някаква причина това го подразни и само с една мисъл той се извиси над богинята.
Жената се засмя.
— Суетни сме, а? След това баща ти дойде втори път.
— Знам — каза Магнус. — Той ми обясни за вашата сделка.
— Така ли? — жената се обърна, все едно разглеждаше далечните планински върхове. — Не си спомням за сделка. Но помня, че му предложих избор.
— Не разбирам.
— Естествено. Не знам какво ти е казал баща ти за това, което се задава, но нямам дълг към семейството ви, просто става въпрос за едно споразумение, което сключих с Пъг преди време. Брат ти не е изключение. Той лежи пред вратите на царството ми и не мога да му откажа да влезе. Дошло е неговото време.
— Не — каза глас зад Магнус.
Той се обърна и видя крехка стара жена, кожата й бе опъната като пергамент над костите й. Косата й беше бяла, а робата й бе с цвета на снега по планинските върхове. Носеше украса от слонова кост, а краката й се губеха в полите на робата.