— Можеш да постъпиш както искаш, дъще, защото ти управляваш царството си. Но точно в това е смисълът — че правиш каквото искаш.
— Трябва да поддържам реда и недей да ме наричаш „дъще“, старице. Не ти е тук мястото.
— Явно никъде не ми е мястото — отвърна старицата и се усмихна на Магнус.
Той я огледа по-внимателно.
— Ти си вещицата от селото.
— Не. Но я познавам. Както познавам мнозина други.
Магнус беше озадачен, защото двете жени всъщност бяха една и съща жена. Единствената разлика беше в цвета и вида на кожата.
— Коя си ти?
— Аз съм тази, която беше и която ще бъде, но сега…
— Сега е никоя — обади се Лимс-Крагма.
— Да — отвърна старицата и изчезна, но ехото от последните й думи остана. — Можеш да постъпиш, както поискаш.
За момент Магнус и богинята останаха безмълвни.
— Добре. Отказвам на брат ти да влезе в моето царство. Ще бъде съден друг път. Сега го заведи на твоя остров.
— Коя беше тя?
— Онази, която беше — отвърна богинята и за миг по лицето й се мярна следа от емоция. — И може би, както каза, някой ден ще бъде отново — с един жест тя ги пренесе в храма. Всички наоколо бяха застинали като мухи в кехлибар. — Попитай Накор за ехото — след това богинята изчезна внезапно и всички се раздвижиха.
Калеб изстена и отвори очи.
— Братко?
— Богинята отвърна на молитвите ти — каза върховният жрец и сведе глава. Останалите също се поклониха.
— Елате — обърна се Магнус към момчетата и вдигна брат си от пода: Калеб отново бе изпаднал в безсъзнание. Братята се приближиха към магьосника и тъмнината отново ги погълна.
Намираха се близо до океана. Можеха да подушат уханието на сол в нощния въздух. Тад посочи двете луни и момчетата разбраха, че се намират на северозапад от странноприемницата на Макгрудър. Магнус тръгна към една широка правоъгълна постройка, без да каже нищо.
Сградата се намираше сред тревиста поляна и към вратата водеше павирана пътека. От двете страни на портата бяха запалени факли. Магнус влезе и зави наляво. Момчетата го последваха, гледаха към отсрещната врата, водеща във вътрешен двор, превърнат в градина.
Магнус пак зави наляво и тръгна по някакъв коридор. Пред една врата ги очакваха нисък мъж с тъмна брада, жена с проста, но красива синя рокля и дребен мъж в опърпана оранжева роба.
Никой от тримата не обърна внимание на момчетата — всички гледаха Магнус, който внесе брат си в широка, но бедно обзаведена спалня. Остави го на леглото и се отдръпна. Мъжът с оръфаната оранжева роба се наведе да огледа Калеб, после каза:
— Има нужда от почивка, а след това само лека храна и течности — обърна се към Магнус. — Какво точно се случи?
— Трябва да попитате тези двамата — отвърна магьосникът и посочи момчетата.
Брадатият мъж се приближи до Тад и Зейн и се представи.
— Аз съм Пъг, бащата на Калеб. Какво се случи?
Тад започна да обяснява за засадата, а Зейн вмъкваше по някой коментар. Когато стигнаха до събитията в странноприемницата на Макгрудър, Магнус ги прекъсна.
— Нека аз продължа — обърна се към баща си. — Старата селска вещица забавила смъртта му.
— Селска вещица? — намеси се мъжът с оранжевата роба.
— Ще стигна и до това — Магнус започна да разказва за пътешествието си в залите на Лимс-Крагма, а Зейн се приближи до Тад, сякаш търсеше опора.
— Белокосата изглеждаше точно като селската вещица. Каза, че вие двамата — Магнус махна към баща си й другия мъж — се досещате коя е. Според Лимс-Крагма била ехо.
Пъг се обърна към дребния мъж.
— Какво мислиш, Накор?
— Помниш ли Залтаис, с когото се сблъскахме при нашествието на Изумрудената кралица? Казах ти, че той е сън.
— Не съм чувал за това — намеси се Магнус.
— Има много неща, за които не си чувал — Пъг се намръщи на сина си. — Какво си въобразяваше? Защо отиде в царството на Богинята на Смъртта?
— Защото на Калеб му оставаха броени минути. Освен това ти си бил там два пъти и си жив.
— Втория път не беше по мой избор — напомни му Пъг. Магнус знаеше историята. Баща му почти бе загинал при сблъсъка с демона, предвождал армиите на Изумрудената кралица по време на Войната на студенокръвните.
— Но първия път си отишъл да потърсиш баба и си се върнал.
— С Томас едва оживяхме при първото посещение в залата й. Можеше да се озовеш в капан.
— Татко, залата е илюзия.
Накор поклати глава.
— Илюзиите на боговете убиват по-лесно от стомана. Могат да са достатъчно истински, когато се наложи.