— Това, което ме тревожи — продължи Накор, — е, че тези събития, ехота, сънища и други божествени прояви зачестяват. След Войната на студенокръвните имаме сведения за поне дузина такива инциденти.
— И какво означава това? — попита Миранда.
— Че нещо предстои. Нещо свързано със спящия враг.
— Дасатите ли? — попита Пъг.
— Безименният повлия на пантатийците да докарат демона на нашия свят. Разрушенията и хаосът са негови съюзници. Той не се тревожи за краткотрайните ефекти върху света, стига ужасът да се изсипва върху хората и мощта му да расте. Само предполагам, но вероятно той сънува за превъзходство, иначе защо ще поставя на трона Залтаис вместо Изумрудената кралица? Искал е сънят му да контролира нещата, за да ускори връщането му. Иска да спечели надмощие, преди другите Контролиращи да възстановят баланса.
— Лудост — каза Миранда.
— В своята основа злото си е лудост — съгласи се Накор. — Оттам идват и Дните на яростта на Лудия бог.
— Войните на хаоса — каза Пъг.
— Значи трябва да се борим, докато сме живи, а после и нашите деца да продължат? — попита Магнус.
— Вероятно — отговори Накор. — Може никога да не триумфираме и да победим напълно, а да сме обречени на вечна борба. Мислете си, че сме мравки. Трябва да съборим огромен каменен замък и за целта разполагаме само с телата си. Така че ще се трудим с години, векове, хилядолетия, епохи — ще чоплим камъните с малките си челюсти. Десетки хиляди, милиони ще умрат, но постепенно камъните ще поддадат.
— Защото, ако имаме знания и план, може да изберем къде да ухапем — продължи той. — Няма да се занимаваме с всеки камък, а само с опорните. И след това ще прегризем хоросана, за да може да го избутаме, и когато това стане, и другите камъни ще започнат да падат… Да, може никога да не видим края на борбата, но когато Безименният и Богинята на Доброто се върнат, балансът ще бъде възстановен.
— Какъв ли ще е този свят? — зачуди се Магнус.
— С по-малко борба, надявам се — каза Миранда.
— Може би — отвърна Накор. — Но дори да не е така, борбата ще е по-скучна. Докато сега се състезаваме, а светът виси на косъм.
— А цената на поражението е твърде ужасна — Магнус погледна надолу към брат си.
— Това го знам добре — въздъхна Пъг.
Останалите замълчаха. Първите две деца на Пъг бяха загинали във Войната на студенокръвните.
Накор се изправи и каза:
— Да се разотиваме. Ще изпратя съобщение на нашите агенти да проверят дали атаката срещу Калеб е нещастна случайност, или част от нещо по-голямо.
— Накор, чакай малко — спря го Пъг, докато Миранда и Магнус излизаха. — Налага ли се да местим Макгрудър?
— Не. Предлагам да го оставим. Ако са били обикновени бандити, значи няма опасност. А ако нападателите на Калеб са агенти на Варен, нека да повярват, че са ни заблудили. Ако Макгрудър усети, че е под наблюдение, което няма да е трудно в такова забутано място, винаги можем да изпратим някой да следи наблюдателите.
Накор се ухили. Подобни планове винаги му бяха по вкуса.
— Има и нещо друго — каза Пъг.
— Какво?
— Вчера получих съобщение, което ме разтревожи. Искам да чуя какво мислиш.
— Няма проблем.
Пъг извади един свитък от робата си и му го подаде.
— Не е първият. Появяват се на бюрото ми от време на време, от години.
— От колко години?
— Отпреди да се срещнем. В първия пишеше да накарам Джими да ти каже…
— Че няма магия — довърши Накор. — Знам. Щом го чух това, от магьосник на всичкото отгоре, разбрах, че веднага трябва да дойда в Звезден пристан — огледа свитъка. — Откъде ли идват?
— Не откъде, а откога. От бъдещето.
Накор кимна и очите му се разшириха, щом го прочете отново.
— Този е… от теб! — възкликна той. За първи път, откакто се познаваха, дребният исаланец нямаше думи.
Тад лежеше на леглото с ръце под главата си, а Зейн обикаляше из стаята.
— Ако продължаваш така, ще изкопаеш бразда в пода.
— Не мога да седя на едно място. Донесоха ни закуска и ни казаха да чакаме. После обяд. След това изхвърлиха нощното гърне. Вече е почти време за вечеря, а никой не иска да ни каже какво правим тук.
— Очевидно е. Чакаме. Само че не знаем какво.
Зейн се намръщи и Тад се надигна от леглото. Познаваше този поглед. Брат му щеше да му налети всеки момент.
В този миг обаче се появи Накор.
— Елате с мен.
И тръгна толкова внезапно, че Тад щеше да се пребие, за да го последва. Настигна го чак в средата на коридора и се зачуди как дребосъкът успява да върви толкова бързо.
— Не зяпайте — предупреди ги Накор.
След секунда Тад се удари в касата на една врата, която тъкмо бяха подминали, врата, водеща към вътрешен двор, зает от обширен басейн. По ръба му и във водата имаше млади жени. Голи. Всичките бяха невероятно красиви, но с бледозелена кожа и коса с цвят на медна тел.