Момчетата не бяха сигурни какво точно означава това, но от изражението на Накор усещаха, че няма да са много щастливи, когато разберат.
6
Чираци
Зейн беше почервенял от гняв.
— Няма да го направя! — извика той с непокорен глас.
— Трябва — отвърна Тад. — Иначе ще си навлечеш повече неприятности, отколкото си представяш.
— Глупаво е — настоя Зейн. — Щом не съм се научил досега, никога няма да мога.
— Прекара целия си живот на брега на езеро, а не можеш да плуваш — ядоса се и Тад. — Ето това е глупаво. Накор каза, че трябва да се научиш.
Стояха под едно дърво. Останалите ученици шляпаха из плиткото, неколцина плуваха навътре. Тад беше приличен плувец, но Зейн така и не се бе научил.
В този момент се появиха шестте сестри от Питирендар, говореха на мелодичния си език. Момчетата вече бяха започнали да свикват с това, че много от обитателите на Острова на чародея са странни. Разбира се, хората бяха повече от посетителите от други светове. Сред тях имаше и няколко човешки момичета, които се бяха сприятелили с братята. Но по някаква причина шестте сестри предизвикваха по-силна реакция сред мъжките ученици. Тад и Зейн не правеха изключение.
Четири от момичетата бяха голи, както обикновено. Другите две носеха прости бели ризи, които свалиха, щом стигнаха до брега. След това и шестте се гмурнаха грациозно във водата.
— Добре — възкликна Тад. — Като искаш, стой тук. Аз отивам да плувам!
Зейн вече бе скочил на крака.
— Може и да си прав. Май е време да се науча — забърза след брат си и се бухна във водата.
Накор и Калеб ги наблюдаваха от известно разстояние.
— Как се справят? — попита Калеб.
Накор сви рамене.
— Те са добри момчета. Но ако не беше злополучният инцидент с теб, никога нямаше да се озоват тук. Нямат никакви специални умения, дарби и таланти.
— Освен че са добри момчета.
— Добри хора имаме в излишък — каза Накор. — Само че ни трябват няколко корави копелета, които биха изтръгнали и сърцето на майка си, ако се наложи — и обърна гръб на езерото, където момчетата се пръскаха с момичетата от Питирендар. Калеб стана и двамата тръгнаха към вилата.
Раните на Калеб вече бяха зараснали и той се движеше почти без болка.
— Знаеш, че ако не беше баща ми, и аз щях да съм просто „добър момък“.
— Ти имаш множество специални дарби — отвърна Накор.
— Например?
— Ти си невероятен ловец, разчиташ следи и се оправяш в горите не по-зле от елфите.
— Както би се научил всеки младеж с поне мъничко талант, пратен да живее сред елфите. Да виждаш множество талантливи ловци на острова?
Накор замълча.
— И двамата знаем, че причината, поради която ме пратиха при Томас в Елвандар, беше, че тук бях нещастен. Баща ми мислеше, че промяната ще е добра за мен, и бе прав. Има разлика между това да си единственият човек между елфите и да те уважават, и това да си единственият без магическа дарба сред децата и да те презират.
— Презиране е силна дума.
Калеб го погледна и каза:
— Ти не беше тук непрекъснато. Както и баща ми. Майка ми виждаше и се опитваше да ме защити, както и Магнус. Но децата често са жестоки. Ако искаш корави копелета, ги намери като малки и не ги учи на състрадание.
— Горчиви думи — каза Накор. Вече приближаваха кухнята.
— Така ли? — Калеб сви рамене. — Не се чувствам обиден, но явно някои рани, та били те и детски, не зарастват напълно. Просто избледняват.
— Това наистина ли те притеснява, Калеб?
Продължиха към главната постройка на Вила Беата.
— Чувствам се безполезен — Калеб спря, преди да стигнат коридора. — През повечето време нося съобщения. И то такива, които не са достатъчно важни, за да пратят теб, Магнус или някой друг магьосник. Знам, че мога да се промъкна там, където Магнус не може, но от мен няма никаква друга полза.
Накор понечи да каже нещо, но Калеб го спря. Очите му бяха присвити и в гласа му имаше гневни нотки.
— Мислиш ли, че ако в каруцата бяха Талвин Хокинс или Каспар от Оласко, нямаше да се оправят с бандитите без драскотина?
Накор не каза нищо.
— Аз съм приличен фехтовач. По-добър от средното ниво, но не съм забележителен. Добър ловец съм, може би дори невероятен, но това как помага в борбата с враговете ни? Мога да разузнавам. Както и мнозина други. Искам да кажа, че за мен няма никаква специална работа, с която да почувствам, че и аз играя своята роля.
Накор поклати глава и го потупа по рамото.
— Млади приятелю, грешиш дълбоко. Ще дойде ден, в който ще разкриеш истинския си потенциал и ще разбереш колко си специален. Дотогава, ако искаш да се самосъжаляваш, няма проблем. Само че аз нямам време да те слушам — исаланецът се обърна и си тръгна.