Калеб постоя около минута във вътрешен конфликт. После започна да се хили и накрая се засмя. Разговорите с Накор винаги му оправяха настроението. Реши да се върне в покоите си и да помисли какво да прави с Тад и Зейн.
Зейн лежеше на брега, кашляше и се опитваше да не изглежда унизително. Тад му помогна да се изправи.
— Ако ще влизаш в дълбокото, трябва да се научиш поне да махаш с ръце.
Зейн изплю още малко вода.
— Разсеях се.
— Добре ли е? — попита една от сестрите зад Тад. Шестте, както и останалите ученици, се бяха събрали и гледаха със смесица от притеснение и веселие.
— Ще живее — отвърна Тад и дръпна приятеля си. Сестрите започнаха да си шепнат и да хихикат и отново тръгнаха към водата. — Какво се опитваше да направиш?
Зейн заговори, без да откъсва очи от момичетата.
— Една от тях, мисля че Задрина, ме дръпна и ме целуна.
— Аз не мога да ги различа. Освен това всичките ще те целуват, ако ги оставиш.
— Но това беше целувка! Истинска.
— И след това отвори очи и откри, че си под водата?
Зейн повтори, без да се замисля:
— След това отворих очи и открих, че съм под водата.
— И почна да се давиш.
— И почнах да се давя.
— Ще трябва да те науча да плуваш.
— Скоро — отвърна Зейн, докато гледаше как сестрите се закачат с останалите момчета. — Но не днес. Нагълтах толкова вода, че никога няма да ожаднея.
— Да се връщаме — Тад погледна към вилата. — Калеб и Накор си говореха, преди да влезем да плуваме. Дали са решили какво да правят с нас?
— Каквото и да решат, надявам се да изчакат до утре, защото тази вечер имам среща със Задрина край басейна.
Тад потупа доведения си брат по рамото.
— Само гледай да не се удавиш.
— Няма — тръгнаха към вилата. — Знаеш ли, че техният свят е предимно от вода? Затова киснат по цял ден в нея.
— Още ми е трудно да си представя друг свят.
— Светове — поправи го Зейн. — И на мен ми беше трудно, но тук всички го приемат за нормално и взех да свиквам. Като бяхме малки, беше лесно да си представям Кеш и Кралството, защото в града често идваха хора от там. Докато за другите народи ми бе по-трудно. Сега е нещо подобно, само че по-странно. Разбираш ли?
Тад кимна.
Преди да стигнат до постройката, от вратата се подаде строен мъж с тесен клин и торбеста риза.
— А! Ето къде сте. Нали вие сте момчетата от Звезден пристан? — и им махна да го последват, без да чака отговор. Движеше се като танцьор или акробат, с елегантни и пестеливи движения. Краката му бяха обути в странни обувки до глезените, с подметки от двойно подсилена кожа. Косата му бе светлоруса и се спускаше до раменете.
Когато заобиколиха селището от другата страна, мъжът се обърна и ги изгледа със сините си очи.
— Не изоставайте.
Започнаха да изкачват една пътечка към билото и докато стигнат до върха, вече бяха останали без дъх.
— Още е рано за почивка.
Тад и Зейн въздъхнаха и поеха надолу по склона към морския бряг. Вляво от тях, на един нос, се издигаше черна постройка.
— Какво е това? — учуди се Зейн.
— Замъкът на Черния магьосник — отвърна мъжът.
— А кой е Черният магьосник? — попита Тад.
Мъжът се усмихна през рамо. Лицето му изглеждаше младо, сякаш бе само с няколко години по-голям от тях, но в косата му си личаха сивите кичури.
— Пъг, когато е тук. А ако го няма, Накор, Магнус или пък Миранда. Който е свободен.
— Не разбирам — Тад спря да си поеме дъх. — Може ли да починем за минута?
— Задъхахте ли се? На вашата възраст?
— Изкачването беше дълго — Зейн също спря.
— Нищо не е. Когато свършим с подготовката ви, ще тичате по тези склонове, без да се замислите.
— Обясни ни за Черния магьосник — помоли Тад между вдишванията.
— Е, нали знаете историите…
— Не — прекъсна го Зейн. — Не ги знаем. Затова питаме.
— Мислех, че всички от Горчиво море знаят легендата.
— Ние не сме от Горчиво море. Ние сме от Звезден пристан.
— А, да, Звезден пристан — мъжът кимна разбиращо и се обърна. — Хайде, почивката свърши.
Момчетата си поеха дълбоко дъх и забързаха след него.
— Едно време тук е живял мъж на име Макрос. Той започнал легендата за Черния магьосник, за да не го закачат. По-късно оставил този остров на Пъг. Който продължи легендата, за да не се отбиват кораби. Така поне е относително спокойно.
Докато се спускаха към брега, пътечката им се срещна с друга, водеща към замъка.
— Ако тръгнете по нея, ще стигнете до крепостта. Празна е. Няма кой знае какво да се види, но ако имаме съмнения, че ни наблюдават, показваме всякакви странни светлини от прозорците — мъжът отново се усмихна. — Много добро представление — щом стигнаха на пясъка, той ги спря и обясни: — Ето какво искам. Тичайте до онези скали, зад които започва следващият залив, и се върнете. Колкото се може по-бързо.