— Ще се посъветвам с баща ми и ще се върна след два дни. Сигурен съм, че иска да научи за разлома, който споменахте.
Илианда пристъпи напред.
— Кажи му за нашето откритие. Както почнах да обяснявам, с помощта на жреците се уверихме, че не души задвижват тези неща, а духове.
— Май не виждам разликата.
— Ще се опитам да обясня накратко, за да прескочим дългите дискусии с жреците. Душата е специфична част от съзнанието, индивидуална за всеки, и след смъртта на тялото отива при боговете. Духът, от друга страна, е форма на жизнена енергия и точно това задвижва талноите.
Магнус вдигна вежди.
— С други думи, те са обсебени?
— Енергията, която е служела на душата, сега е пленена в това същество. Според нашия опит душата и духът са неразривно свързани, но в това нещо не е така. С други думи, това е просто вид енергия.
— И какво можем да заключим от това?
— Две неща — каза Фомойн. — Първо, повечето жречески изкуства няма да са ни от помощ, защото тук не става дума за душа…
— Стига да предположим, че съществата от долните нива имат души, както ги определяме ние — прекъсна го Савдари.
Фомойн го изгледа строго.
— Така че всякакви форми на екзорсизъм и прогонвания няма да действат. Означава и че те са безмозъчни и пръстенът, с който се контролират, е истинско постижение на магическото изкуство. Също така значи, че дасатите разполагат с много по-силни магьосници от нас. Но все пак има и нещо добро. Щом това е жива енергия, значи е ограничена.
— Как така? — попита Магнус. — Талноят е изкарал хиляди години в пещерата и още е активен.
— Смятаме, че когато не се ползва, жизнената сила на талноя се запазва. Но когато той се движи, бие или прави нещо друго, има изтичане. Тоест накрая той ще спре да функционира.
— За колко време? — попита Магнус. — Това може да е много важно.
— Най-много няколко седмици — каза Илианда. — От това, което ни разказа, съществото е действало няколко часа, преди да го доведеш тук. С течение на експериментите ни видяхме, че има леко отслабване. Опитахме да го натоварим максимално и издържа около половин ден.
Магнус замълча за момент, после отрони:
— Това би обяснило разказа на Каспар, че дасатите ползват собствени войници в дребните конфликти. Талноите явно са специални части.
— Силата ще е в количеството им и за известно време ще са непобедими. След това вероятно ще бъдат лесно неутрализирани.
— Сещам се за няколко начина — той се обърна към вратата. — Ще се консултирам с родителите си за защитните заклинания и скоро някой от нас ще се върне тук с повече информация. Дори талноите да се изтощават, дасатите не са за подценяване. Трябва да разберем как Макрос е успял да скрие това нещо през вековете. Ако има нови разломи, бъдете така добри да ни уведомите. Лек ден.
Магнус се отправи към стаята, в която се намираше порталът за Мидкемия, а магьосниците отново насочиха вниманието си към талноя. И тримата усещаха, че Магнус не им казва всичко.
Накор се спусна по тесния проход между външната пещера и галерията, в която бяха десетте хиляди талноя. Пред него се изправи самотна фигура.
— Здравей, Накор — каза облеченият в бяло и златна броня воин.
— Здравей, Томас. Надявам се, че не ти е станало съвсем скучно.
— Връща ми стари спомени. По време на Войната на разлома прекарах месеци в тунелите на джуджетата в Сивите кули — той се обърна към строените в редици талнои. — Но последните дни нямаше с кого да обеля и една дума.
— Пъг цени помощта ти.
Томас внезапно се намръщи.
— Чуваш ли коне?
Накор се обърна към тесния тунел.
— Вече да. Слухът ти е страхотен — Томас понечи да провери шума, но Накор го спря. — Аз ще отида. Ти стой тук, освен ако не загазя. Вероятно са само неколцина парцаливи бандити. Ще ги разгоня набързо.
Томас се засмя. И той като мнозина други бе подценил Накор, когато се бяха срещнали за пръв път. Кльощавият дребосък с раздърпана роба и неизменната торба на рамо изглеждаше не по-заплашителен от котенце. Но през годините Томас бе започнал да долавя истинската му природа. Вече бе склонен да се съгласи с Пъг, че Накор е най-опасният човек, когото са срещали.
Все пак Томас не беше от хората, които да седят търпеливо при евентуална заплаха, а и освен това му бе скучно. Той изчака няколко минути и се изкачи в по-малката пещера, където бе намерен първият талной.
От мястото си виждаше седящия пред входа Накор и конниците, които се приближаваха към него.
— Здравейте — каза усмихнато дребосъкът. Едната ръка почиваше на торбата му, а с другата махаше за поздрав. Томас се приближи още, за да вижда по-хубаво.