Той се усмихна.
— Няма такова нещо. В момента са занимават с една каруца.
— Колари? — очите й се разшириха. — Странно, и двамата не обичаха много коне и мулета.
— Все още е така, но им се налага. В момента разтоварват в склада с момчетата на Груумс. Скоро ще са тук.
— Гадняр! — Мари го удари по ръката. — Защо не ми каза веднага?
— Защото исках да те видя насаме. Щом се появят, няма да ми отделиш повече от няколко секунди.
Тя го целуна.
— Те са достатъчно големи, за да разберат, че майка им има и други нужди и задължения освен готвене…
Не можа да довърши, защото Тад и Зейн нахлуха през вратата. Когато заминаха, и двамата бяха още момчета, но сега Мари направо не можеше да познае синовете си. И двамата бяха наедрели и почернели. Лицата им бяха загубили и последните детски черти. Бузите им бяха хлътнали, челюстите ясно очертани. Ръцете им бяха мускулести, а дланите — покрити с мазоли.
Прегърнаха я.
— Мислех, че няма да ви видя повече — очите й се бяха налели със сълзи. Тя ги пусна, за да ги огледа по-добре. — Променили сте се. И двамата.
— Тежък труд, мамо — каза Тад. — Никога не бях работил толкова много.
— Какво правехте?
Момчетата размениха бърз поглед с Калеб.
— Зидария, оправяне на стени. Малко лов и риболов.
— Освен това карахме каруца, с доста товарене и разтоварване — допълни Зейн. — Научих се да плувам!
— Най-накрая си преодолял страха от водата?
Зейн се изчерви.
— Не ме беше страх. Просто не ми харесваше.
— Имаше добри учители — изхили се Тад.
Зейн се изчерви още повече.
Мари се обърна объркано към Калеб.
— Хайде да ядем в странноприемницата — предложи той.
— Ще се наложи. Тук нямам достатъчно да ви нахраня и тримата. Момчета, вървете да се измиете. Ние ще дойдем след малко.
След като тръгнаха, тя целуна страстно Калеб.
— Благодаря.
— За какво? — попита я той нежно.
— Затова, че се грижиш за тях. И си ги направил мъже.
— Има още какво да се желае.
— Но е начало. Когато бащата на Тад умря… — тя започна да подсмърча.
— Какво има?
— Просто се вълнувам — Мари преглътна сълзите си. — Много се радвам, че си дойдохте.
След малко бавно тръгнаха в спускащия се здрач към странноприемницата.
— Тази вечер ще се видим, както трябва — каза Калеб. — Само двамата.
— Естествено.
— Иначе как се справяш? — попита той след малко. — Отслабнала си.
— Нищо ново. Продавам реколтата от градината и си купувам, каквото ми трябва. Понякога шия дребни неща. Мисля да си взема кокошки и евентуално да продавам излишните яйца — хвана го под ръка. — Оправям се.
Калеб не каза нищо, но сърцето му се сви, защото осъзна, че въобще не е мислил за нуждите й, преди да вземе момчетата. Прегърна я през кръста.
— Може би ще измислим нещо по-добро.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще ти обясня по-късно — обеща той и отвори вратата на странноприемницата.
Вечерята си беше истински пир. Въпреки че бе минала само половин година, мнозина от местните поздравяваха момчетата, след като ги познаеха, и казваха колко са се променили. Няколко момичета също ги бяха спрели, за да им подхвърлят, че по-късно може да се срещнат на площада.
По време на вечерята Мари им съобщи, че Ели чака дете след няколко месеца. Двамата само се спогледаха и избухнаха в смях.
— Какво ви е толкова смешно?
Момчетата не отговориха. Чувствата им към Ели им се виждаха много далечни в сравнение с ярките спомени от раздялата със сестрите. В рамките на три дни и шестте момичета бяха изразили индивидуално съжаленията си за заминаването им по начин, който Тад и Зейн доскоро въобще не биха могли да си представят.
След вечеря братята казаха, че ще идат да се видят с приятелите си. Щом тръгнаха, Мари огледа относително празното помещение и попита:
— Тук ли ще останеш да спиш?
Калеб се надигна и й предложи ръка.
— И двамата ще останем тук. Казах на момчетата да спят в къщата.
— Е, вече са достатъчно големи, за да знаят, какво се случва.
— Мари, те знаят от много време. Но сега, така да се каже, имат по-дълбоки разбирания.
— О! — възкликна тя, докато се качваха по стълбите. — Искаш да кажеш…
— Да.
— Значи са станали мъже?
— Има неща, които една майка не бива да узнава — отвърна той и отвори вратата на стаята.
На другата сутрин Мари и Калеб откриха Тад и Зейн още да спят. Калеб ги събуди с подритвания и двамата се надигнаха с кървясали очи и недоволно сумтене.
— Някой май си е пийнал повечко снощи.
— Матю Конохър и брат му Джеймс Черния — обясни Зейн. — Бренди. Ха! По-скоро имаше вкус на лак за дърво.