— Но въпреки това го изпихте?
— Аха — отвърна Тад и се протегна с прозявка. Беше само по панталони.
Майка му огледа гърдите и ръцете му.
— Откъде са всичките тези белези? — гласът й бе тревожен, а очите й се присвиха, докато проследяваше с пръст един грозен белег по рамото му.
Тад потръпна, защото докосването гъделичкаше.
— Носех един голям камък по пътеката от брега и ми се изплъзна. Ако го бях пуснал, после пак трябваше да го тътря нагоре, затова се опитах да го задържа и ме одра.
Мари се обърна към Калеб.
— За момент си помислих…
Тад се ухили.
— Какво. Че Калеб ни е бил ли?
— Само малко — призна Калеб. — И то само когато го заслужаваха.
— Не — Мари се намръщи на закачките им. — Помислих си, че е от оръжие.
Тад засия.
— Този не е — и посочи друг, по-малък, отстрани на ребрата. — Това вече е от меч!
— Меч!? — възкликна майка му.
— И аз имам — обади се Зейн и посочи една резка на предмишницата си. — Тад ме дерна, защото не успях да парирам достатъчно бързо.
— Облечете се — каза тя твърдо и се обърна към Калеб. — Ела отвън.
Излязоха пред колибата.
— Какво си направил с момчетата ми?
Калеб поклати глава.
— Това, за което ми благодари снощи. Превръщам ги в мъже. Само че нещата не се развиха точно както исках… Нека ти разкажа за засадата.
И накратко й обясни всичко, без да спестява колко критично е бил ранен и без да надценява помощта и куража на момчетата. Мъчеше се да говори максимално спокойно.
— И баща ми решил, че те са ми чираци, и… Да речем, че вече бе късно просто да ги оставя при някой пекар да учат занаят. Вече са моя отговорност и ще се грижа за тях по най-добрия начин.
— Но защо ги учиш да се бият? Войници ли ще стават?
— Не, но трябва да знаят как да се грижат за себе си. Ако ще работят за баща ми, често ще се сблъскват с неприятности. Искам да съм сигурен, че са подготвени за оцеляване.
Мари не изглеждаше убедена, но не каза нищо.
Тад подаде глава през вратата и попита:
— Може ли вече да излезем?
Калеб им махна, че могат.
— За мен винаги ще си останат моите бебчета — въздъхна Мари.
— Бебчетата са гладни — обади се Тад.
Мари го плесна по рамото.
— Трябва да отидем до пазара.
— Ще ядем в странноприемницата — прекъсна ги Калеб. — Но първо искам да обсъдим нещо.
Момчетата все още бяха полузаспали и примигваха срещу слънцето.
— Сигурно има по-добро време и място, но съм решил да се възползвам от случая.
— Калеб, за какво говориш?
— Момчетата ти са под моите грижи, защото с куража си ми спасиха живота.
Обърна се към братята.
— Знаете, че обичам майка ви и съм й верен от години. Мари, не мога да обещая, че ще идвам по-често отпреди, затова искам да напуснеш Звезден пристан и да се преместиш при семейството ми.
— Но моят дом е тук.
— Ще си направим нов. Четиримата.
— Какво искаш да кажеш, Калеб?
— Да се оженим. И ще осиновя момчетата. Ако нямате нищо против, младежи.
Братята се ухилиха.
— Това означава ли, че ще трябва да ти викаме „татко“? — попита Тад.
— Само ако си просите боя — усмихна се Калеб, но очите му бяха взрени в очите на Мари.
— Да, Калеб. Ще дойда с теб.
Той я целуна и се обърна към Зейн.
— Върви в странноприемницата и кажи на Джакеш да извади най-доброто вино и ейл. Да приготви печено овнешко и всякакви други ястия. Тази вечер ще има празненство. Тад, намери отец Демонте и му кажи, че по залез ще има сватба.
— Днес ли? — възкликна Мари.
— Защо да чакаме? Обичам те и искам да съм сигурен, че каквото и да се случи с мен, ще се погрижат за теб и момчетата. Искам да знам, че ще ме чакаш.
— Винаги съм те чакала, Калеб. Знаеш го.
— Имам предвид като съпруга.
Тя зарови лице в рамото му и го прегърна.
— Добре, ще се омъжа за теб.
Момчетата хукнаха да изпълняват задачите.
— Сигурен ли си? — попита Мари след малко.
— Никога през живота си не съм бил по-сигурен — той я целуна. — Почти умрях и мисълта никога повече да не те видя… — очите му се насълзиха. — А после тези две чудесни момчета, които си отгледала. Не знаех дали да не им се карам, че не ми се подчиниха… Но ако го бяха направили, сега щяха да се щурат из Кеш, а аз щях да гния в някоя канавка. Не искам да чакам нито ден повече.
— Кога ще се преместим?
— Тази вечер, след празненството.
— Трябва да свърша толкова много неща…
— Трябва само да си красива, а това вече е направено.
— Ако ще тръгнем тази вечер, трябва да събера багажа.
— Какъв багаж? Какво би взела? Имаш момчетата, а нищо от колибата няма да ти трябва там, където отиваме. Какво остава? Няколко лични вещи?