— Може — усмихна се Каспар. — Имам нещо за теб — измъкна черния амулет на Нощните ястреби и го постави на масата. Старият министър го разгледа внимателно.
— Откъде го имаш?
— От приятел на приятел, който го взе от лорд Ерик фон Даркмоор.
— Това име кара нашите генерали да сънуват кошмари. На няколко пъти ни нанесе горчиви загуби на границата.
— Е, ако вашите погранични командири нямаха навика да действат без съгласието на централната власт, щяхте да имате по-малко проблеми с него.
— Признавам, че не пращаме на западната граница най-умните си офицери. Тях ги държим в столицата, за да си правят собствени фракции. Тази политика ме съсипва — той почука с пръсти по амулета. — Какво знаеш за това?
— Умират кешийски благородници.
— Това се случва често — усмихна се Турган. — Имаме си много. В Долния град не можеш да хвърлиш камък, без да уцелиш някой благородник. Дължи се на сериозната раждаемост през последните хилядолетия.
— Умират и от Истинската кръв.
Турган Бей спря да се усмихва.
— Това не би трябвало да е известно на Даркмоор. Май има по-добри шпиони, отколкото предполагах. Продължавам да се чудя обаче защо бившият херцог на Оласко идва в собствената ми цитадела, за да ми даде това. Кой те праща? Херцог Родоски?
— Едва ли — отвърна Каспар. — Зет ми с радост би видял главата ми набучена на пика. Само любовта към сестра ми го спира, както и фактът, че не се мяркам в Оласко.
— Значи фон Даркмоор? — Турган Бей се намръщи.
— Виждал съм прочутия рицар-маршал на Крондор само веднъж, а и тогава не говорихме много.
— Тогава кой, Каспар?
— Някой, който иска да ти напомни, че в сенките не се крият само врагове.
Турган Бей се изправи.
— Ела с мен.
И поведе Каспар към вътрешната стая, в която имаше две писалища и диван, ставащ за спане. След това излязоха на балкон, издаден над намиращата се три етажа по-долу градина.
— Тук може да сме сигурни, че не ни подслушват.
— Не вярваш ли на собствената си охрана?
— Вярвам, но не и когато членове от императорската фамилия, колкото и да са далечни, започнат да умират. Накор ли те праща?
— Индиректно — отвърна Каспар.
— Баща ми често разказваше как откаченият исаланец се появил за пръв път в двореца. Заедно с принцовете Боррик и Ерланд и лорд Джеймс, който тогава е бил барон, успели да спасят императрицата и уредили Диигаи да заеме престола, като се ожени за една от внучките й. Защитавали я в самата тронна зала! Срещу убийците, които се опитвали да издигнат онзи глупак Авари. Оттогава баща ми променил отношението си към Кралството. Било е забележителен ден. Можеш да си представиш колко се изненадах, когато Накор се появи в имението на баща ми в Геаншарна. Сигурно съм бил на петнадесет — очите му се присвиха. — Този откачен исаланец не спира да ме изненадва. Няма да те питам как и защо работиш за него, но щом те праща, явно има сериозна причина.
— Така е. Преди за мен работеше, или поне така си мислех, един магьосник, Лесо Варен. Оказа се, че някои от безчинствата, които извърших, са по негова вина.
Турган като че ли щеше да го прекъсне, но размисли.
— Ако някой ден искаш да ти дотежа с цялата история, няма проблем, но засега ще кажа само, че вероятно Варен е в центъра на неприятностите ти. Ако това е вярно, сме изправени пред нещо повече от малко по-кървава политическа интрига. Ако Накор е прав, целият регион ще се дестабилизира и сме изправени пред война.
— Кой друг знае, че си тук?
— Хокинс, разбира се — отвърна Каспар. — Накор, мъжете с нас и още неколцина агенти на Конклава на север. Но тук, в Кеш, само ти — нямаше намерение да издава ролята на Калеб. Беше по-добре да има някаква застраховка, в случай че нещата се объркат.
— Това може да е проблем — каза Турган. — Неколцина от моите хора знаят и въпреки че се надявам, че са извън подозрение, историята сочи обратното. Как да извъртим ситуацията в наша полза?
— Политическо убежище?
— Може и да стане. Така поне няма да се тревожим за фалшивите ти документи. Макар че подозирам, че са много добри?