— Това обяснява защо онзи здравеняк със златните доспехи бе тук.
— Защо?
— Защото не разбирам и половината от приказките ти, но знам, че говориш за важни хора. А важните хора имат могъщи съюзници. Предполагам, че онези неща в пещерата също са важни и могъщи?
— Промъкна ли се вътре?
— Много добре знаеш — ухили се Бек. — Беше буден. Сигурен съм.
— Защо мислиш така?
— Защото аз не бих спал, ако се съмнявах, че някой може да опита нещо.
— А защо не опита? — попита Накор и отхапа от своята храна.
— Не съм глупав. Въпреки че понякога не разбирам разни неща.
— Значи затова не опита да ме нападнеш и да избягаш първата нощ?
Бек сви рамене.
— Нямам къде да ходя, а и онези неща са доста интересни. Освен това знам кога да не правя глупости.
— Щеше ли да е глупаво да ме нападнеш?
— И преди съм виждал такива като теб, Накор. Правиш се на глупав и безобиден, но знаеш какво вършиш. Нямаше да останеш сам с мен тук, ако не беше уверен, че можеш да се справиш с мен, ако реша да ти навредя.
Накор сви рамене и Бек вдигна обвинително пръст.
— Ти си някакъв магьосник, нали?
— Знам някои трикове.
— Така си и помислих — кимна Бек и продължи да дъвче.
— Какви са ти плановете, Ралан?
— Никакви. Просто тръгвам и си намирам компания, бой, жена, каквото дойде. Не виждам смисъл от планове. Не е като да имам нещо, което другите искат. Не мога да жъна, да гледам животни и там за каквото плащат хората. Мога само да яздя и да се бия.
— Има много места, на които боец като теб би заработил прилично.
— Войниклък! — Бек се изплю. — Да нося униформа и да изпълнявам заповеди? Да, сър; не, милорд. Никога. Веднъж опитах да бъда наемник, но ми стана скучно. Имам нужда… — той се загледа в празното пространство, след което отново се обърна към Накор. — Не знам от какво имам нужда, но нещо ме подтиква.
— Мисля, че разбирам.
— Ако е така, значи си първият — Бек се надигна и извади меча от ножницата си. Накор присви очи, но не помръдна. — Приближава опасност.
Откъм пътеката се чуваше конски тропот. Бек притича до билото и се спусна надолу. Накор побърза след него.
Видя, че към Бек се приближават двама ездачи. Дръпнаха юздите и спряха. Единият се опита да каже нещо, но Ралан скъси дистанцията с изумителен скок и с един мощен замах му отсече ръката от рамото.
Другият се опита да обърне коня и да побегне. Бек завъртя меча си на обратно, хвърли го като копие и прониза мъжа в гърба. Той се свлече на земята още преди Накор да е направил и две крачки.
Когато Накор стигна до мястото на битката, Бек вече бършеше меча си в дрехите на единия труп.
— Какво стана?
— Нали искаше да пазим това място в тайна — Бек се наведе и вдигна шапката на мъртвеца. Широкопола, от черен филц и с украса от мъниста. — Харесва ми — сложи си я да види дали му става и после я намести. — Хубава шапка.
— Но…
— Има ли още ядене?
Накор изгледа как Ралан Бек спокойно се връща и сяда на същото място, за да си дояде.
— Да имаш още някой портокал?
Исаланецът извади един и му го подхвърли.
— Защо ги уби? Защо просто не ги прогони?
— Защото така само щяха да заподозрат, че тук има нещо, и щяха да се върнат, вероятно с още хора. Реших да спестя безполезните приказки и да реша проблема директно. Или трябваше да ги убия сега, или след това — той присви очи. — Нещо не е наред ли?
Накор поклати глава и каза:
— Това е убийство.
— Ако можеха да ме убият, да го бяха направили.
— При самозащита! — повиши глас Накор. — Видях как се биеш. Ти се опъна дори на Томас, а единственият смъртен, който би успял донякъде, е Талвин Хокинс. А той беше шампион на Двора на майсторите! Тези мъже просто нямаха шанс!
— Този не съм го чувал.
— Тук не е известен — Накор проучваше Бек, докато младежът привърши с яденето.
— А сега какво?
— Ще чакаме.
— Какво?
— Някой да дойде да проучва онези неща, а аз да се захвана с друга работа.
— Може ли да дойда с теб? — ухили се Бек.
— Може би трябва. Ти си много импулсивен и въобще не се притесняваш за последствията.
— Че защо да се притеснявам? — попита Бек. — Някой ден ще умра, но дотогава искам разни неща и всеки, който ми се изпречи, ще страда. А аз обичам да ги карам да страдат — усмихна се. — Ако някой е достатъчно добър, ще ме убие и ще се свърши.
— Не се ли тревожиш какво ще стане, когато застанеш пред съда на Лимс-Крагма?
— Трябва ли? Нали боговете са ме направили такъв? Ако някой има проблем с това, нека си го реши. Аз не мога да се меря с тях. Ако съм навредил на някой бог, защо още не са ме превърнали в буболечка, да речем? — Бек се засмя. — Мисля, че боговете не се интересуват какво правя. Нито аз, нито останалите хора — кимна, сякаш бе мислил много по въпроса. — Сигурно би могъл да загазиш, ако плячкосаш храм или убиваш жреци без причина, но ако не закачаш боговете, и те няма да те закачат. Така си мисля.