— Нямаш ли приятели? Семейство?
Бек го погледна.
— А ти имаш ли?
— Семейство не. Бях женен веднъж, преди години. Но имам много приятели. Верни и добри. Хора, на които вярвам, както и те на мен.
— Е, значи си късметлия — Бек отново се загледа в далечината. — Понякога си мисля, че нещо в мен плаши хората. Рядко съм намирал общ език с другите. Предимно търся млади смелчаци, с които да яздя в търсене на бърза печалба и някоя неприятност. От време на време срещам някой, който харесвам. Обикновено такива, дето обичат да се бият. Имаше един момък, Касамир, най обичаше да се напие и да почне бой. Ей така, без причина. Отиваше и удряше някого. Наистина обичаше болката — очите на Бек заблестяха. — С него беше забавно, но един стражник в Киптак му счупи главата с дръжката на меча. Убих го, но се наложи да избягам от града. Оттогава пътувам с разни хора, дето си търсят забавление, но никого не бих нарекъл истински приятел.
Накор замълча за момент, преценяваше какво знае за младежа. Беше малко, но всъщност разкриваше твърде много.
— Кога започна да чуваш гласовете?
Бек го изгледа продължително.
— Като бях някъде на осем-девет. Откъде знаеш за гласовете?
— Защото и аз ги чух, когато бях на толкова.
— Какво ти казваха? — попита нетърпеливо младежът.
— Че… трябва да отиде някъде другаде.
Лицето на Бек се озари.
— И аз чух това… — усмивката му помръкна. — Както и други неща.
— Какви? — попита Накор.
— Не знам — Бек сви рамене и наведе поглед. — Понякога не са точно гласове… по-скоро усещане, че трябва да направя нещо. Да нараня някого. Да взема нещо. Да ида някъде — обърна се към пещерата. — Така стана, когато чух за това място. Някои от момчетата не искаха да идват тук, но аз знаех, че трябва да дойда.
Накор кимна и пак попита:
— Кога почнаха сънищата?
Бек затвори очи, сякаш споменаването за сънища беше болезнено.
— Откакто се помня — отново се втренчи в далечината. — Те са…
— Какви? — попита Накор след няколко мига.
— Сякаш гледам през прозорец или седя на висока кула. Виждам места… хора, които правят разни неща — отново отклони поглед. — Насилие, Накор. Битки, изнасилвания, горящи градове… Понякога ми идва твърде много. Все едно да срещнеш момиче, което обича пошляпването по време на секс. И стигате до момента, в който на нея не й харесва, и ти се удържаш, но знаеш, че ако я удариш още веднъж, ще ти стане хубаво. Тя се плаши и почва да пищи, но от това само ти става по-хубаво. Обаче ако я удариш пак, ще спре да се плаши, защото ще е в безсъзнание…
— Или мъртва — каза тихо Накор.
Бек сви рамене.
— Или мъртва. Все едно си на ръба и знаеш, че всеки момент нещата ще се променят. Както когато скачаш с коня си през препятствие, което може да е твърде високо, или се втурваш в стая и знаеш, че хората вътре са готови да те убият — очите му се разшириха и той загледа Накор с маниакално изражение. — Винаги се будя с лек ужас и сякаш все чакам нещо да се случи.
— Постоянно очакване?
— Да! Очакване… сякаш тези сцени всеки миг ще се случат. Разбираш ли? — Бек сякаш се успокои и изпадна в размисъл.
— Да — каза Накор нежно. — Разбирам.
Чертите на Бек отново се разкривиха.
— Но ако направя нещо… — той протегна ръка и загледа дланта си. — Ако ударя момичето. Наистина силно. Или скоча с коня, без значение, че ще си разпори корема на оградата или ще счупи крак… или изтичам в стаята и убия онзи вътре…
— Тогава сънищата за малко спират — довърши Накор.
— Да! — Бек скочи на крака. — Наистина разбираш! Откъде знаеш?
— Защото преди години и аз сънувах.
— Караха ли те да правиш такива неща?
— Да. Ако действах според тях, за известно време спираха. Станах комарджия и ако излъжех някого за много пари, преставаха за няколко дни. Или ако успеех да измамя някого. Колкото по-голяма вреда нанасях с мамене и крадене, толкова по-дълго изкарвах, без да сънувам.
Бек поклати глава.
— Ако започна бой или накарам някой да направи нещо…
— Лошо?
— Не различавам добро от лошо. Просто знам какво искам да правя. Ако накарам някой да направи нещо, което не иска…
— Като например?
— Преди две години с Драго бяхме в Ланада. Драго беше един тип, с когото се запознах там. Бяхме пияни и си взехме момичета. Не помня чия идея беше — очите му се разфокусираха, сякаш отново се пренасяше там. — Една от курвите обичаше да я пошляпват. Винаги си избирам такива. Тази беше истинска тигрица. Драскаше и хапеше — той замълча за момент. — Както и да е, по някое време явно стана по-грубо, отколкото й харесваше, защото почна да пищи. Драго ме хвана за ръката и каза да спра, и аз го убих. Тогава момичетата съвсем се разпищяха и убих и тях — Бек погледна Накор. — Наистина не знам как така нещата излязоха от контрол.