— Да, наистина са излезли.
— Но се чувствам добре, когато стане така — Бек се усмихна. — Знаеш, нали?
— Знам.
Накор се изправи и застана до младежа, който продължаваше да гледа налудничаво.
— Сега ще ме нараниш, нали?
— Да — отвърна исаланецът и сложи длан на главата му.
Бек опита да се защити, но от ръката на Накор излезе ярка светлина и го вцепени. Зъбите му затракаха и той започна да издава странни звуци. Отначало звучеше като ръмжене, което в гърлото му преминаваше в хрипове, докато накрая не се извиси в агонизиращ писък.
Накрая Бек остана без въздух и само трепереше неконтролируемо. Очите му се подбелиха, лицето му започна да почервенява. Когато придоби почти синкав оттенък, Накор махна ръката си.
Младежът политна и падна на земята. Лежеше и трепереше, но поне очите му бяха затворени.
Накор го наблюдаваше неподвижно. След пет-шест минути пристъпът премина и Бек се успокои. След още пет изстена и отвори очи.
Примигна два пъти и погледна Накор.
— Това беше… поразително — каза, докато се надигаше. Пое си дълбоко дъх, издиша бавно и се усмихна. — Хареса ми!
Исаланецът му подаде ръка.
— Харесваш болката?
Бек потупа тялото си, за да се увери, че му няма нищо.
— Понякога. Болката… пробужда разни неща. Кара те да си нащрек. В началото искаш да престане, но постепенно се потапяш в нея. И ако я преодолееш, от другата страна има… — той погледна Накор, сякаш търсеше точната дума.
— Яснота.
— Да! Яснота. Виждаш нещата по различен начин! Не може да се сравни с нищо. С никое друго чувство. Но ти знаеш за какво говоря!
Накор кимна.
— Да, за съжаление.
— Какво ми направи?
— Един от триковете, които знам. В теб има нещо, което те прави такъв. Трябваше да го намеря и да го… огранича.
Бек опипа гръдния си кош, сякаш искаше да почувства нещо.
— Да го ограничиш ли? Не усещам нищо различно.
Накор се обърна към хоризонта.
— Знам. Но за известно време ще се въздържаш да се замесваш в неприятности. И няма да сънуваш — отново погледна младежа. — Още е рано и имам работа. Ще те оставя за няколко минути. Ще се върна скоро — исаланецът бръкна в торбата си и извади златиста сфера. Натисна копчето и изчезна.
Щом Накор се появи в кабинета му, Пъг вдигна поглед.
— Какво има?
— Помниш ли, че вчера ти споменах за един младеж?
— Онзи, дето се изправил срещу Томас? Разбира се.
— Имах подозрения, от първия миг, в който се появи пред пещерата, и сега вече съм сигурен.
— За кое?
— Говорихме за сънищата и спомените на боговете, но какво ти казах за… фрагментите?
— Че понякога боговете проявяват своята мощ директно върху даден смъртен. Като вграждат малко парченце от себе си в душата му. Защо?
— Вече го знам със сигурност. Бек е такъв човек.
— Убеден ли си?
— Да. Той е едновременно голяма възможност и голяма заплаха.
Пъг присви очи.
— Продължавай.
— Използвах един трик, с който докосваш човек отвътре. Полезно е, когато искаш да знаеш дали има нещо необичайно. Например дали е обладан от демон.
— Разбирам.
— Или пък да разбереш дали лъже. Но тук става въпрос за друго. В Бек открих мъничка частица от бог. Съвсем мъничко парченце на божествено съзнание, даващо му способностите, които го правят опасен и непредсказуем. Пъг, в Бек има частица от Безименния.
Пъг го изгледа с изумление, заменено след малко от тревога.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Какво означава това?
— Означава, че в играта са замесени много по-могъщи сили, отколкото предполагахме. Щом Безименният е успял да пренесе и най-малката си частица тук…
— Рано или късно ще успее да се пренесе в пълната си мощ.
— Точно така — Накор погледна дългогодишния си приятел. — Намерил е начин да се промъкне отново в Мидкемия. А ние трябва да открием как да попречим на завръщането му.
11
Конспирация
Ездачите спряха.
Намираха се на един хълм по пътя от Калара до град Кеш. Калеб посочи светлините, които озаряваха облаците в далечината.
— Това е Кеш.